Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
„Момчетата могат да се справят с неприятностите“, пишеше той. Най-безгрижно.
Тя си представи как точно в този момент съпругът й се връща у дома, появява се между дърветата на широката поляна пред стените. И тя го застрелва в движение.
Земята около имението на Белмонте беше равна и открита от всички страни, освен от запад и югозапад, където бащата и дядото на Родриго бяха оставили неизсечена гората от дъбове и кедри. Родриго също не искаше да сече дърветата, макар и по съвсем други причини.
С тази гора и с езерцето насред нея бяха свързани множество свидни спомени, но младият Фернан Белмонте знаеше от баща си още от ранно детство, когато за пръв път се качи на кон, че тя може да бъде от полза и при отбрана, колкото и невероятно да звучеше.
— Помисли си — каза тогава баща му. — Ако искаш да нападнеш имението, без никой да те види, откъде ще минеш?
Фернан огледа откритата равнина, ширнала се във всички посоки.
— Само през дърветата — отвърна той. Отговорът сам се натрапваше.
— Можем да сме напълно сигурни, че ако се стигне до нападение, то ще е оттам. Трябва да сме заспали, за да не забележим, че някой се приближава през равнината, нали така?
— А ако дойдат през гората, Диего ще ги види — допълни Фернан.
— Така е — съгласи се баща му с готовност, макар и без особена радост.
През онези дни родителите му все още не бяха свикнали с това, че Диего е различен от другите, и с всички сили се опитваха да се примирят. Фернан нямаше такива проблеми, но той беше най-близо до Диего и го познаваше най-добре от всички.
И ето сега, години по-късно, в това необичайно дъждовно за сезона утро той се беше спотаил с двама приятели и шестима ратаи в овразите от двете страни на пътеката, извеждаща от гората. Разбира се, овразите не бяха създадени от природата. Бяха ги изкопали войниците на Родриго, та да могат да залегнат и да наблюдават всеки, който излиза от гората.
Фернан беше поставил четири момчета с лъкове между постройките на имението и северните пасища, където тази сутрин пасяха кобилите и жребчетата. С тях имаше и двама бързоходци, които да оповестят останалите, ако някой се появи от юг. На изток от имението беше поставен още един конник — за всеки случай.
Диего долетя запъхтян на коня си и доложи, че току-що е предал нарежданията на майка им и сега тя сигурно вече е на стената с другите жени. Миранда знаеше какво да прави. Всички бяха готови. Фернан се загърна в плаща си и се сниши в оврага, скрит от дъжда под широката периферия на шапката си.
Възможностите бяха две. Ако някой се приближаваше към имението с лоши намерения, целта му бяха или постройките и хората вътре в самото имение, или конете, което беше по-вероятно. А може би и двете. Но за това бяха нужни много хора и тогава неприятностите наистина щяха да са сериозни. Той обаче не мислеше, че ще се стигне дотам, и не се притесняваше особено. Беше тринайсетгодишен.
— Видях ги — прошепна брат му. — Току-що навлязоха в гората. Познавам ги.
— Де Рада ли е? — спокойно попита Фернан. — По-младият, нали?
Диего кимна. И двамата бяха чели последното писмо на баща си.
Фернан изруга.
— Значи няма да можем да го убием!
— Не виждам защо да не можем.
— Кръвожадно дете! — ухили се Фернан. Отвърна му същата усмивка на съвсем същото лице.
Фернан беше с петнадесет минути по-голям и обичаше да го напомня на Диего. Ала брат му не се дразнеше лесно. Трудно можеше да го ядоса нещо.
— Двайсетина души са — каза той. — Вече са на пътеката.
— Разбира се — съгласи се Фернан. — Пътеката е затова.
Гарсия де Рада си беше изгубил шапката някъде по пътя, а единият му ботуш беше пробит на петата. Мокър от глава до пети, той яздеше през гората западно от имението на Белмонте. Между дърветата се виждаше нещо като пътека, макар и доста неравна, по която можеше да се мине на кон.
Напук на всички неудобства, той беше обзет от безумна радост, пред която трудностите на дългия път дотук бледнееха. Покойният му непрежалим братовчед Паразор беше свиня и палячо, който все напираше да си каже мнението по всеки въпрос. Мнение, което често се различаваше от това на Гарсия. Независимо от това по време на пътуването от Ал-Расан към Валедо благодарността към заклания братовчед крепеше Гарсия. Смъртта на Паразор от ръката на някакво въшливо ашаритско селянче беше събитие, благодарение на което Миранда Белмонте д’Алведа щеше да му падне в ръцете. И не само неговите.