Лъвовете на Ал-Расан

Белмонте едва ли беше направил много за сигурността на имението си, защото и заплашващите го опасности бяха нищожни. Жените зад дървените стени нямаше от какво да се боят, макар да ги пазеха момчета с нежни гласчета и шепа ратаи, твърде стари или негодни за военна служба. Всичко това би било вярно, ако Родриго Белмонте не бе заповядал да убият един де Рада. И не беше ударил с бича си брата на конетабъла. Това напълно променяше нещата.

Когато Гарсия и хората му най-сетне се довлякоха до Лобар, първото укрепление в таграта, той поиска — и му бяха дадени, макар и с оскърбителна неохота — коне и мечове за всички. Командирът на гарнизона, плувнал в пот, се опита да се извини с недостига на коне и оръжие, който би попречил на хората му да си изпълняват задълженията, но на Гарсия и окото му не мигна. Той заяви нехайно, че конетабълът на Валедо ще им прати мечове и по-добри коне от жалките кранти, които им вземат. Нямаше никакво настроение за спорове. Само това оставаше — да тръгне да се препира с някакъв подивял войник от периферията!

— Да, но дотогава ще мине много време — продължаваше да се инати командирът. — До Естерен има много път.

— Напълно е възможно — ледено изрече Гарсия. — И какво от това?

Човекът прехапа устни и млъкна. И какво би могъл да каже? Имаше си работа не с друг, а с брата на конетабъла.

Гарнизонният лекар — грозен селяндур с дрезгав глас и отвратителен цирей на врата, прегледа раната на Гарсия и тихичко подсвирна.

— Бич? Имате късмет, ваша светлост, или нечия много умела ръка просто ви е белязала. Раната е чиста и далеч от окото. Кой го направи?

Гарсия само го изгледа и не каза нищо. С някои хора беше безсмислено да се говори.

Лекарят му предписа някакво смрадливо мазило, което щипеше ужасно, сякаш го жилеше стършел, но за няколко дни отокът видимо спадна. Когато за пръв път се погледна в огледало, той реши, че справедливото отмъщение изисква и децата на Белмонте да умрат. След като видеха какво ще направи с майка им, разбира се.

Изпълнен със сладки предчувствия за мъст, той потегли от форта в таграта само след един ден почивка. Преди това обаче прати четирима души на север в Естерен, за да докладват на брат му за случилото се и да подадат официална жалба до краля. Това беше важно. Ако искаше онова, което се канеше да направи, да има законна сила, трябваше на всяка цена да подаде жалба срещу Родриго. Гарсия възнамеряваше да свърши всичко, както си му е редът, та да не срещне никакви спънки.

Два дни след като четиримата пратеници се отделиха от отряда, той си спомни, че е забравил за оръжието и конете, които беше обещал на командира на гарнизона в Лобар. Отначало си помисли дали да не прати още двама души след тях, но си спомни оскърбителното държане на офицера и реши да не си прави този труд. Имаше достатъчно време да го направи, след като самият той се върнеше в Естерен. На разглезените войници в таграта нямаше да им се отрази зле, ако известно време останеха с по-малко коне и оръжие. Току-виж и на някой от тях ботушът му се цепнал!