Лъвовете на Ал-Расан

И още недоизрекъл последната дума, потъна в сън.

Това не се повтори. Когато Диего кажеше, че е видял нещо, за останалите това беше абсолютната истина. Онези, които от години живееха редом с момчето, осенено от бога, отдавна вече бяха забравили недоверието си. Нямаха представа как се пораждат тези видения и никога не ги обсъждаха извън семейството. Нито родителите му, нито брат му проявяваха някакви признаци на… на какво? Как можеше да се нарече това — дар или бреме? Миранда до ден днешен не можеше да реши.

За такива хора се разправяха истории. Иберо, семейният свещеник, който ръководеше службите в новия параклис, построен от Родриго още преди да бъде обновена и разширена фамилната къща, беше чувал за тях. Той наричаше хората, на които се явяваха такива видения, „Пътешественици във времето“. Твърдеше, че Диего е благословен от Джад, но родителите на момчето добре знаеха, че неведнъж се е случвало такива ясновидци да бъдат изгаряни живи или разпъвани като магьосници.

Миранда се опита да насочи вниманието си към кобилата, но успокояващите думи, които й нашепваше, се състояха предимно от проклятия и ругатни по адрес на отсъстващия й съпруг. Нямаше представа какво е направил този път, та да постави имението в опасност, докато частта му беше разквартирувана в Естерен, а самият той с най-добрите си войници беше в Ал-Расан.

„Момчетата могат да се справят с неприятностите“, бодро заключаваше той, след като й беше описал в последното си писмо разменените с граф Гонзалес де Рада заплахи. И нито дума да й прати няколко войници за подкрепление. Не, разбира се! Миранда се гордееше, че може да чете без чужда помощ. Иберо я беше научил още в първите години на брака й. Но можеше и да ругае като войник. И точно това правеше, докато четеше писмото, което доста притесни куриера. Правехше го и сега, но по-внимателно, за да не подплаши кобилата.

Момчетата й още бяха деца, а техният нехаен, безотговорен баща беше далеч с хората си.

По милостта на Джад жребчето се роди съвсем скоро, здраво и невредимо. Миранда почака да види дали кобилата ще го приеме. Когато се убеди, че всичко е наред, грабна едно старо копие, подпряно в ъгъла на конюшнята, й забърза под дъжда към жените и няколкото ратаи, събрани на стената зад дървените укрепления.

Оказа се обаче, че там са само жените, без да се броят свещеникът Иберо и куцият коняр, старият Ребеньо. Фернан вече беше извел ратаите извън стените — щели да правят засада, както колебливо обясни една от жените. Миранда отново избълва поток от ругатни, които този път не бяха смекчени от нищо — скъпоценните коне ги нямаше наоколо. След като още веднъж си избърса сърдито лицето с ръкав, тя се обърна рязко и изтича по мокрите стъпала към западната част на стената и остана там да гледа и да чака. Някой й подаде шапка — да не й вали в лицето.

След малко реши, че от копието няма голяма полза и го смени за лък и пълен колчан стрели, окачени в една от шестте малки бойници в стената. Сега тук нямаше бойци. Всички бяха в Естерен или с Родриго.