Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Светлина… - прошепна тя. - Какво беше това?
Той лежеше на гръб. Кога беше паднал? Примигна и се загледа нагоре в тавана.
- Видях как един го правеше. Някои ашамани обвързват жените си.
- Ти ме _обвърза_? - промълви тя ужасена.
Той простена и се обърна.
- Ти ми го направи първа.
Тя с ужас осъзна, че все още може да усеща чувствата му. Неговата същност. Можеше дори да разбира отчасти какво мисли. Не същинските мисли, но някакви следи от тях.
Беше объркан, притеснен и… любопитен. Любопитен за новия опит. „Глупав мъж!”
Беше се надявала, че двете връзки някак си ще се прекъснат една друга. Не стана така.
- Трябва да спрем това - каза тя. - Аз ще те освободя. Заклевам се. Само… само ме освободи.
- Не знам как - отвърна той, изправи се и вдиша дълбоко. - Съжалявам.
Казваше истината.
- Този кръг беше лоша идея - каза тя. Той й подаде ръка, за да й помогне да стане. Тя стана сама, без да я поеме.
- Мисля, че беше _твоя_ лоша идея, преди да стане моя.
- Така беше - призна тя. - Не е първата ми, но може да се окаже най-лошата ми. - Седна. - Трябва да го обмислим това. Да намерим начин да…
Вратата се отвори рязко.
Андрол се завъртя, а Певара прегърна Извора. Андрол беше сграбчил шилото като оръжие. И също беше сграбчил Единствената сила. Тя усещаше разтопената мощ вътре в него - слаба заради липсата му на талант, като тънка жила магма, но все пак изгаряща и нажежена. Усещаше възхитата му. Значи беше същото за него, каквото бе и за нея. Да държиш Единствената сила бе все едно да отвориш очи за първи път и светът да оживее.
За щастие нито оръжие, нито Единствената сила се оказаха нужни. Младият Евин стоеше на прага и по страните му се стичаха капки дъжд. Затръшна вратата и забърза към пейката на Андрол.
- Андрол… - И замръзна, като видя Певара.
- Евин - каза Андрол. - Защо си сам?
- Оставих Налаам да пази - отвърна задъхано. - Важно е, Андрол.
- _Никога_ не трябва да сме сами. Никога. Винаги по двама. Колкото и да е спешно.
- Знам, знам - кимна Евин. - Съжалявам. Но просто… новината, Андрол. - Погледна към Певара.
- Говори - каза Андрол.
- Велин и неговата Айез Седай се върнаха - каза Евин.
Певара усети внезапното напрежение, обзело Андрол.
- Той… още ли е един от нас?
Евин поклати вяло глава.
- От тях е. Може би Дженаре Седай също. Не я познавам добре, за да го твърдя със сигурност. Велин обаче… очите му вече не са неговите и сега служи на Таим.
Андрол изпъшка. Велин доскоро беше с Логаин. Андрол и другите бяха таили надеждата, че макар Мезар да беше пленен, Логаин и Велин все още са свободни.
- А Логаин? - прошепна той.
- Той не е тук - отвърна Евин. - Но, Андрол, Велин казва, че Логаин ще се върне скоро… и че се е срещнал с Таим, и че двамата са се помирили. Велин твърди, че Логаин ще дойде утре, за да го докаже. Андрол… това е. Трябва вече да го признаем. Те го държат.
Певара усети съгласието на Андрол, както и ужаса му. Не отстъпваше на нейния.
Авиенда вървеше безшумно през помръкналите лагери.
Толкова много. Трябваше да има събрани поне сто хиляди души тук, на Полето на Мерилор. Всички в очакване. Като дъх, поет и задържан преди голям скок.
Айилците я видяха, но тя не тръгна към тях. Влагоземците не я забелязваха, освен един Стражник, който я зърна, докато минаваше покрай лагера на Айез Седай. В лагера цареше оживление. Нещо се беше случило, макар Авиенда да долови само откъслеци. Тролокска атака някъде?
Чу достатъчно, за да разбере, че атаката е в Андор, в столичния град Кемлин. Имаше притеснение, че тролоците ще напуснат града и ще се развилнеят из страната.
Трябваше да научи повече. Щяха ли да танцуват копията тази нощ? Може би Елейн щеше да сподели новината с нея. Авиенда безшумно се отдалечи от лагера на Айез Седай. Тихото стъпване в тези влажни земи, с тучната им растителност, предлагаше предизвикателства, различни от тези в Триделната земя. Там сухата земя често беше прашна и това можеше да приглуши стъпките. Тук някоя суха клонка можеше неочаквано да се окаже заровена под влажната трева.
Мъчеше се да не мисли колко мъртва изглежда тази трева. Някога щеше да смята тези кафяви туфи за тучни. Сега знаеше, че влагоземските растения не бива да изглеждат толкова излинели и… кухи.
Кухи растения. За какво мислеше? Тръсна глава и се запромъква през сенките извън лагера на Айез Седай. За миг й хрумна да се върне и да изненада Стражника - криеше се в обрасла с мъх цепнатина в развалините на стара рухнала сграда и наблюдаваше периметъра на Айез Седай, но се отказа. Искаше да стигне до Елейн и да я разпита за подробности по атаката.