Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Чудо е, че успя да убиеш стареца с отрова, мисля си аз. Това ви е в кръвта — на теб и на цялото ти семейство.
И ето, подобно на Анибал шест века по-рано, прекосяваме Алпите. Константин се оказва по-добър авгур от своите жреци. Портата към Италия е Сегузио22 — запалихме града заедно с гарнизона в него. Този урок не остана ненаучен от гарнизона в Торино; те не изчакаха да бъдат заобиколени, а изскочиха да ни срещнат на бойното поле. Константин разгада плана им, притисна ги откъм фланговете, после смаза центъра им с кавалерията и го притиска в стените толкова силно, че пресата от трупове събори портата.
Как можеш да победиш Константин? Гражданите на Милано23 не знаеха — затова просто отвориха портите и се предадоха. Помпеян, главнокомандващият на Максентий, смяташе, че знае, и едва не успя. Битката при Верона беше отчаяна и в един момент сякаш нашата линия щеше да се разкъса: Константин трябваше да се хвърли сам в боя, като мушкаше, сечеше и удряше заедно със своите войници, сякаш се готвеше лично да поваля противниците един по един чак до Рим.
Аз бях до него и пазех дясната му страна. Денят беше мрачен и дъждът шибаше като стрели: мнозина легнаха в гробовете, защото се бяха подхлъзнали в най-неподходящия момент.
От гмежа на битката излетя метателно копие. Видях го прекалено късно — замахнах с щита, но то ме подмина. Единственото, което можах да направя, бе да гледам.
Сега често мисля за мъжа, който хвърли копието. Дали се е подхлъзнал, след като го е запратил? Успял ли е да хване хлъзгавата дръжка както трябва? Възможно ли е някоя дъждовна капка да е паднала на върха му и да го е отклонила от пътя?
Копието прелетя на два сантиметра от лицето на Константин и се заби в знаменосеца до него. Нещастният човек бе повален от коня в калта и изпусна щандарта. Когато го намерихме, вече бе строшен на парчета. Това беше лоша поличба, но нещата можеха да бъдат много по-зле. Подгоних мъжа, който хвърли копието, и му отсякох главата — за всеки случай.
Спечелихме битката — пътят към Рим беше открит.
Това са благословени времена. Септември преминава в октомври, а слънцето грее — златна светлина върху златисти листа. Небесата над нас са сини, въздухът — свеж. Виждаме ясно света. Далеч от ритуалните ласкателства в двора, Константин отново е истински човек: когато сега мисля за него — искам така да го запомня. Разменя си шеги със стотниците, по ботушите му има роса; наведен над картата под светлината на лампа, изстрелва въпроси към нас, неговите генерали; язди белия кон начело на колоната, докато сигурната стъпка на армията люлее пътя. Може светът около нас да умира, но ние знаем, че сме на поход, за да го обновим.
— Рим е нищо — казва Константин една вечер, излегнат на лежанката в палатката след вечеря. По време на кампания той става по-слаб, чертите му се изострят. Меката плът по бузите и брадичката се стопява. — Посочи ми един император от последните петдесет години, който е престоял там повече от месец.
Аз отпивам от виното си и се усмихвам. И двамата знаем, че онова, което казва, и е истина, и не е. Рим е твърде отдалечен от границите, за да бъде полезна столица, затова прекарахме живота си очи в очи с варвари — от Никомидия и Трир, та чак до Йорк. Вълните на историята бяха отминали нататък, оставяйки Рим на брега като изхвърлен от водата кит: подут и потръпващ, крепеше го единствено самоуважението. Но въпреки това си остава царят на градовете, сърцето на нашата цивилизация, изворът на имперските мечти. Да го владееш, означава власт, която няма нищо общо със снабдителни линии или гарнизонни крепости.
— Да не би да ти е дошъл друг ум? — закачам го аз. — Можем да се върнем в Трир и да оставим Лициний да довърши Максентий.
— Ще превземем Рим. — Толкова е сигурен.
Откакто го познавам, Константин притежава аура, която те кара да повярваш в невъзможни неща. По време на тази кампания тя пламти по-ярко от всякога. Все едно да срежеш какавида и да видиш още течната пеперуда. Понякога се вглеждам в него и си казвам, че почти не го познавам.
Той захапва ябълка.
— Помниш ли пътя за Отун? Когато преди три години воювахме с франките?
Отнема ми известно време, но споменът се връща. Походната колона по обед, синьото небе и силната мараня. Изведнъж вдигнахме очи и видяхме съвършен кръг от светлина около слънцето. В неговия център то грееше като капка разтопено злато, а от горящото му сърце излизаха четири лъча, които образуваха кръст.
22
Днешната община Суза в Пиемонт. — Б.пр.
23
За разлика от останалите споменати в романа градове авторът не използва латинското име на Милано — Медиполанум. — Б.ред.