Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Но въпреки многообещаващото начало, цялото това бдение и грижи не спомогнаха, за да стане малкият Пол здраво момче. Навярно по природа крехък, след отстраняване на кърмачката му той залиня и закрея и дълго време като че само дебнеше сгоден случай, за да се изплъзне от ръцете им и да потърси изгубената си майка. Когато отмина това опасно място в неговото надбягване с препятствия, водещо към зрелостта, той продължи да счита житейското състезание за твърде тежко и пътят му бе осеян с множество мъчителни пречки. Всеки нов зъб бе за него трудно преодолима бариера, а обривът по време на морбили — каменен зид. Всеки пристъп на кашлица го поваляше и върху него връхлитаха и го смазваха цяло пълчище от болести, налитащи една след друга, за да не го оставят да се привдигне. Не жаба, а някакво хищно животно се бе вмъкнало в гърдите му, а магарето така се бе разярило — доколкото то имаше нещо общо с детската болест, пръстена на него, — че ревеше като лъв.

Студът по време на кръщенето на Пол, изглежда, бе засегнал някаква чувствителна част в организма му, която не можеше да се оправи в ледената сянка на баща му. От този ден нататък той стана злочесто дете. Мисис Уикам казваше, че не е виждала друго детенце, на което така да не му върви.

Мисис Уикам беше келнерска жена, което значеше, че все едно е вдовица, и молбата й за постъпване на служба при мистър Домби бе посрещната благосклонно поради очевидната невъзможност тя да има ухажори или пък самата тя да се увлече и само ден-два след рязкото отбиване на Пол от кърмене тя бе наета като бавачка. Мисис Уикам беше хрисима светла жена, с вечно повдигнати вежди и вечно клюмнала глава, винаги готова да изпитва самосъжаление, да предизвиква съжаление или пък да проявява съжаление към някой друг, и по природа бе удивително надарена със способността да вижда всичко в крайно мрачна и плачевна светлина, като го свързва с предишни трагични случаи — упражняването на този талант й доставяше голяма радост.

Едва ли е необходимо да се споменава, че до слуха на величествения мистър Домби не бе достигнал и намек за това нейно качество. Би било странно да се получи подобно нещо, след като никой в къщата — нито дори мисис Чик или мис Токс — не би се осмелил даже да му загатне, че при какъвто и да е случай някога е имало основание за безпокойство по отношение на малкия Пол. За себе си той бе решил, че е неизбежно детето да прекара нормалните леки заболявания и че колкото по-рано стори това, толкова по-добре. Ако можеше да заплати или да намери заместник, както би направил при изтегляне на лош жребий при запаса, той с радост би го извършил с широка ръка. Но тъй като това бе неосъществимо, той от време на време по свойствения си високомерен начин проявяваше недоумение какво точно има пред вид Природата и се утешаваше с мисълта, че поредният километричен камък е отминат и великата цел на пътуването се намира много по-близо. Защото чувството, преобладаващо у него и все по-засилващо се с порастването на Пол, бе нетърпението — нетърпеливо очакване на момента, когато въжделенията му за съвместна влиятелност и високо обществено положение ще се осъществят блестящо.