Тайния дневник на Източната перла
- Автор: Линдли Морийн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-705-3
- Переводчик: Йолина Миланова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайния дневник на Източната перла». Краткое содержание книги:
Романът проследява трескавата житейска съдба на реално съществувалата Йошико Кавашима — пленителна и противоречива личност, свикнала да живее на ръба, да блести в обществото денем и да се бори с демоните си нощем, способна да манипулира човешки съдби в опит да открие собствената си същност.
Хванах ръката му и я пъхнах под дела си, облечен на голо.
— Обещавам.
Исках да го успокоя и поне тази нощ да му спестя страданието.
Май седеше пред къщата и гледаше как синовете й си играят. Гърдите и коремът й бяха набъбнали от бременността и изглеждаше уморена, сякаш детето в утробата й изпиваше силите й. Тя ме поздрави и ми каза, че е дошла да ме помоли да утеша Ганджурджав, който още скърби за баща си. Той бил в шатрата и нищо не можело да го разведри. Прегърнах я и я уверих, че ще направя каквото е по силите ми. Бих искала да си взема сбогом с нея, но тъй като това не беше възможно, трябваше да се задоволя с тази прегръдка. Казах й да влезе и да си полегне на леглото ми, но тя беше обещала на Сюе да й помогне за събирането на багажа. До заминаването на племето оставаха само два дни.
Ганджурджав не ми се стори тъжен, но наистина се оживи, като ме видя.
— Ще ми покажеш ли нова страничка от онази книга, Йошико?
Застанах пред него и за пръв път свалих дрехите си, като останах само с нефритената огърлица на Сюе. Ганджурджав беше с дълъг, разкопчан до долу дел, и пушеше една от турските ми цигари, като ме наблюдаваше с интерес. Извадих цигарата от устата му и всмуках дълбоко от нея, преди да я хвърля в огъня. Разтворих дела му и притиснах голото си тяло до гърдите му, после сложих ръце на бедрата му. Ганджурджав каза, че е изненадан колко съвършено е тялото ми. Тъй като не обичах да свалям дрехите си, вече бил започнал да си мисли, че прикривам някакъв белег или недъг. Докато той галеше тялото ми и му се любуваше, аз се наведох да посмуча втвърдения му член, като си мислех, че за последен път усещам вкуса на кожата му. После легнах по корем върху седлото и го оставих да проникне в мен отзад със силни тласъци. Простенах името му и той, възбуден до краен предел, свърши малко рано за мен. Въпреки това бях изпитала голямо удоволствие и съвсем бях забравила за Джам. Седнах в скута на Ганджурджав и лекичко започнах да го масажирам със свити в юмруци ръце. Плъзнах език под мишниците му и в гънката зад врата, както бях виждала да правят момичетата на стария Тешима. На Ганджурджав определено му хареса. Когато свърших, разпалих огъня и полежах с него гола под кожите, като му давах да отпие водка от устата ми, докато от водката и от пламъците на огъня не се сгорещихме толкова, че захвърлихме завивките. Ганджурджав каза замислено, че от мен ставала по-добра наложница, отколкото съпруга.
Когато си тръгвах от шатрата му, се запитах дали ще му бъде поне малко мъчно за мен, или ще ме намрази. Но той почти не ме познаваше — как бих могла да му липсвам?
Прибрах се, приших последните си монети в подплатата на дела и си сложих всички бижута, които имах. В малка плъстена торба прибрах несесера на майка ми, кутийката с мед от Нацуко и трите златни кюлчета — реших, че Джам би искал да ги задържа. Скрих в ботуша си ножа на Хидео и напълних шишенцето с водка. Свалих нефритената огърлица и я оставих върху сватбения сандък на Сюе, където тя не можеше да не я забележи.
Чаках Бория близо два часа след падането на мрака. Тъкмо когато вече си мислех, че няма да се появи, той влезе толкова тихо, че дори спящите кучета не се размърдаха. Сложи пръст на устните си и ми направи знак да го последвам към задния вход на къщата. Взех торбичката си, покрих глава с шала от Май и за последно хвърлих поглед на стаята, в която месеци наред бях заспивала, зъзнейки от студ. Надявах се никога повече да не я видя. Не знам какво ме накара в последния миг да взема огърлицата на Сюе и да я мушна в джоба си. Казах си, че все пак ми я беше подарила, а ме чакаше пътуване, пълно с неизвестности.
Измъкнахме се на пръсти от къщата, но аз изведнъж се вцепених от страх, защото чух някакъв вой. Реших, че наблизо има вълк, но Бория ме успокои шепнешком, че кучето на Цготбаатар още вие от мъка по мъртвия си господар. От изток подухваше хладен вятър, който ми напомни за ужасния студ, от който бягах. Зимата беше една от причините да мразя това място. Нямах търпение да оставя зад гърба си Монголия — земята, в която времето сякаш беше спряло и хората живееха както преди сто години. Странни бяха тези хора — ако не внимаваш, можеха да откраднат сърцето ти. А моето сърце не искаше да живее в плен.
Скоро притихналите шатри останаха зад нас и ние поехме по тесните улички на Суйюан, покрай жалките подобия на къщи, изникнали сякаш направо от спечената кал. Градът спеше и не даваше никакви признаци на живот, само някое куче току пролайваше насън.
Бория вървеше напред с бърза крачка и ми беше трудно да го следвам. В един момент дори си помислих, че съм го изгубила. Докато стигнем китайския квартал, бях останала почти без дъх. Бория сви в една от уличките и без да почука, хлътна в някаква къща, която по нищо не се различаваше от съседните. Вратата тихо хлопна зад гърба ни. Трябваха ми няколко секунди, докато очите ми посвикнат с мрака.