Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
Докато водачът им се върне от къщата на Алекс, камилите вече бяха вързани и дъвчеха върховете на близките храсти, козата беше заклана и се печеше на огъня, а хората седяха в кръг около нея и пееха стара бедуинска песен за злия пустинен джин и за умното момче, което го изиграло. Водачът върза камилата си при останалите, седна до другарите си и със звучния си глас се включи в пеенето.
Първите вечерни звезди започнаха да проблясват в небето, въздухът миришеше на пушек и печено. Когато песента свърши, запалиха цигари и започнаха да обсъждат обратния маршрут. Едни настояваха, че е най-добре да се върнат по пътя, по който бяха дошли, други предлагаха по-северен път покрай Джебел Ал-маси и горния край на Гилфа. Гласовете им ставаха все по-силни и напрегнати, докато някой не се провикна, че месото е готово — тогава напрежението изчезна. Свалиха козата от огъня, отнесоха я встрани и започнаха да я кълцат с ножовете си. Ядяха с ръце. Всички мълчаха и се чуваше само пращенето на огъня, ритмичното дъвчене и някъде от север съвсем слабо монотонно бръмчене, като от огромно насекомо.
— Какво е това? — обади се един от бедуините. — Помпа?
Никой не му отговори. Бръмченето се усилваше.
— Вертолет — реши накрая водачът им.
— Дали е военен? — попита друг от групата и се намръщи, тъй като отношенията между бедуините и армията открай време не бяха особено цветущи.
Водачът сви рамене, остави кокала, който държеше, и се изправи. Погледна на север, ръката му беше върху дръжката на ножа. След трийсетина секунди посочи с ръка.
— Там.
Един по един и останалите се изправиха и се взряха в далечината. Едно смътно потрепващо петно бавно се открояваше в сумрака. Очертанията му ставаха все по-ясни — черен вертолет, продълговат и лъскав, носеше се във вечерното небе само на няколкостотин метра над пустинята. Идваше право към тях. След минута витлата засвистяха над главите им, развяха наметалата им и запратиха пясък в лицата им.
Машината се отдалечи, направи остър завой и се върна над тях. Спусна се още по-ниско и бедуините бяха принудени да се проснат на земята; недоволните им викове бяха удавени от рева на витлата.
Щом вертолетът отново отмина, водачът скочи, изтича до камилите и започна да сваля от седлото една стара карабина, без да изпуска машината от очи. Вертолетът отново полетя към тях, зави малко встрани и кацна на петдесетина метра от лагера. Отвътре изскочиха няколко сенки и се затичаха към бедуините.
Водачът подхвърли карабината на най-близкия от хората си. Той я хвана с две ръце, с плавно и привично движение издърпа затвора, извъртя се към приближаващите се фигури и се прицели. Преди да успее да дръпне спусъка обаче проехтяха изстрели и той падна по очи в пясъка. На гърба на плаща му се появи черно петно и се разшири, като мастило върху попивателна хартия. Куршумите се забиваха в пясъка около бедуините и ги накараха да замръзнат на място. Докато те стояха неподвижни, хората от вертолета, с автомати в ръце, се подредиха в линия зад огъня. За миг двете групи мълчаливо се измерваха с очи, острият мирис на барут и метал се смесваше с аромата на печеното.
Непознатите се поразместиха, за да направят път на още двама. Набити и мускулести, те изглеждаха еднакви почти във всяко отношение — късо подстригана рижа коса и сиви костюми, футболните им тениски изглеждаха съвсем не на място сред дивия пустинен пейзаж.
— Открили сте някои неща — заяви единият от близнаците със съвсем спокоен глас, който изобщо не се връзваше с насилието отпреди малко.
— В пустинята — допълни другият.
— Къде са те?
Отговор нямаше. Близнаците се спогледаха, после — като един — вдигнаха оръжията си и откриха огън по най-близката камила. Бедуините закрещяха ужасено. Камилата падна и стрелбата спря; възцари се напрегната тишина. Близнаците спокойно изхвърлиха изразходваните пълнители и ги смениха с нови.
— Открили сте някои неща — повтори първият брат с абсолютно същия тон като преди малко.
— В пустинята.
— Къде са те?
— Тааля илхас тийзи, я келбийн — процеди водачът на бедуините с искрящи на светлината на огъня очи. — Целунете ме отзад, псета.
Близнаците отново се спогледаха. И отново откриха огън, като повалиха още две камили, преди да обърнат оръжията си към бедуина до водача. Градушката от куршуми го повдигна от земята и го запрати в пясъка. Той изрита два пъти и застина.