Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
— Дадеш на доктор Алекс.
Фрея пристъпи напред и взе торбата.
— Това на Алекс ли е?
Той се намръщи объркано, но като схвана какво му казва, поклати глава.
— Не на доктор Алекс. Той намерил. В пясък. Далече.
Протегна едната си ръка към пустинята.
— Далече-далече. Половината път до Гилф Кебир. Човек.
Прекара пръст през гърлото си, както Фрея преди малко. Човекът, за когото говореше, сигурно беше мъртъв, макар тя да не беше сигурна дали е убит, или е умрял от естествена смърт.
— Доктор Алекс дава пари — продължи той. — Доктор Алекс казва открие човек в пустиня, той открива ново нещо, той носи.
Бръкна в джоба на наметалото си, извади един ролекс и й подаде и него.
— Не разбирам — намръщи се Фрея, държеше торбата в едната си ръка, а часовника в другата. — Защо са й притрябвали тия неща на Алекс?
— Дадеш на доктор Алекс — повтори той. — Тя знае.
Фрея не спираше да го разпитва — защо Алекс му е платила, кой е човекът от пустинята, за какво става дума изобщо, — но той явно реши, че си е свършил работата, и с едно последно „дадеш го на доктор Алекс“ се поклони, обърна се и изчезна зад ъгъла, а Фрея остана загледана безпомощно след него.
21.
Египет — между Кайро и Дакла
Хеликоптерът „Агуста“ се носеше бързо и ниско, само на няколкостотин метра над пустинята, сянката му се плъзгаше по дюните. Свистенето на перките, тласкани от мощния мотор, отекваше глухо в пясъците. Всичките осем места бяха заети: едно от пилота, пет от мъже със сурови физиономии с автомати в скута и две, най-задните, от близнаците охранители на Гиргис със сивите костюми „Армани“ и червено-белите футболни фланелки. Двамата гледаха съсредоточено футболното списание върху коленете на единия и изглеждаха напълно погълнати от него. Пилотът погледна през рамо, за да се увери, че не го чуват, побутна човека до себе си и прошепна:
— Досега никой не е разбрал как се казват. От седем години са с Гиргис и никой не им знае имената. Явно не ги знае и той.
Човекът не отвърна нищо, само тръсна лекичко глава, за да покаже, че сега не е нито времето, нито е мястото за подобни разговори.
— Убиха един от сводниците му — продължи пилотът, без да се съобразява с предупреждението, защото темата му беше интересна. — Заклали го и го хвърлили в Нил, защото казал, че играчите от „Ел-Ахли“ са боклуци, а Хафийз да го духа. Това така се харесало на Гиргис, че ги назначил на работа.
Още едно тръскане на главата, този път по-енергично, придружено от режещо движение на дланта като сигнал, че разговорът не бива да продължава. Но пилотът и този път не си взе бележка.
— Майка им е наркоманка, това е ясно, но те просто я боготворят. Вече са убили четиридесет души и още…
— А бе затвори си плювалника и карай — обади се глас отзад.
— Или ще станеш четиридесет и първият — добави почти същият глас от същата посока.
Ръцете на пилота се стегнаха около лоста за навигация, лицето му стана бяло като платно, а бедрата му се свиха, сякаш да предпазят слабините му. Не каза и дума до края на пътуването.
22.
Дакла
Фрея влезе в къщата, отвори загадъчната торба и започна да изважда нещата отвътре едно по едно, нареждаше ги на холната маса до часовника „Ролекс“. Географска карта, портфейл, фотоапарат, кутийка за лента, сигнални ракети, неприкосновен запас храна, увит в носна кърпичка миниатюрен глинен обелиск и накрая зелен метален компас с капаче. Тя задържа малко по-дълго компаса, гледаше го с тъжна усмивка. Беше съвсем същият модел, какъвто имаше сестра й, когато бяха деца — военен компас с разграфен циферблат, жлебове, увеличителни лещи и прорез с тънка като косъм медна жичка върху капачето. („Подравняваш жичката спрямо целта и разчиташ данните през лупата — беше й обяснила Алекс. — Това е най-точният компас на света“.)
Дали компасът, който бе в ръцете й сега, беше толкова надежден, Фрея не можеше да твърди, защото жичката-ориентир беше скъсана и нямаше начин да се отчитат данните. Въпреки това тя го държеше така грижовно, като че ли беше безценна антика, а видът и познатата му тежест я връщаха към младостта й, към вълшебните безгрижни лета, преди всичко да се обърка и тя да разбие сърцето на сестра си. Нагласи компаса точно както я бе учила Алекс и се загледа в поклащането на стрелката. В ума й отново зазвуча гласът на Алекс, разказите й за това как някога компасът е принадлежал на морски пехотинец в битката за Иво Джима… Фрея въздъхна, затвори компаса, сложи го на масата и насочи вниманието си към останалите неща.