Скритият оазис

Отново стана тъмно, направо черно. Фрея стоеше неподвижна, сърцето й биеше като лудо, опитваше се да проумее какво става. Изминаха още трийсет секунди. Когато листата и клоните около нея дойдоха в нещо като мътен фокус, тя отново тръгна, бавно, като се опитваше да не вдига шум, по пътечката, която се виеше между дърветата, мина през нещо като тръстиков храсталак и стигна до някаква поляна.

Луната вече се бе изкачила и светлината й къпеше всичко в убит сребрист цвят. Фрея спря, за да се ориентира, после пресече поляната и тръгна по друга пътека. Спря в тъмна маслинова горичка, от която се виждаха очертанията на къщата. Лампите бяха запалени, чуваха се гласове.

Фрея се поколеба. Дали не беше по-добре да остане тук и да изчака натрапниците да си отидат? В този миг долетя нов писък — на мъж, немощен и ужасен. Любопитството й надделя и тя продължи напред, стъпваше внимателно, за да не шумоли в изсъхналите листа по земята, движеше се от дърво към дърво, затаила дъх. Клекна зад храстите в края на горичката. Гласовете сега бяха по-силни и по-отчетливи и тя отново се зачуди дали да не остане скрита и да наблюдава събитията от безопасно разстояние. И отново любопитството й надделя и тя се запромъква към къщата. Замръзваше на всеки няколко крачки, готова да се обърне и да побегне, ако някой се покаже. Спря зад Сяна джакаранда до верандата, надигна се на пръсти надникна през прозореца на всекидневната. Вътре имаше трима яки мъже. Трима тук — тракането на чекмеджета и шкафове от кабинета на Алекс говореше, че има още. Двама от тримата бяха еднакви — едно и също мускулесто телосложение и прилепнала рижа коса. Обсипаните им с пръстени ръце просветваха на светлината на лампата. Изглежда, говореха с някого в другия край на стаята — тя не го виждаше, беше извън полезрението й. Всяка втора дума беше „фотоапарат“ или „лента“. Един ужасен глас им отвръщаше неясно. И продължаваше все така — едни и същи думи, един и същ хленчещ отговор, докато накрая единият тръсна отегчено глава и щракна с пръсти. Последва движение и се появиха още трима — двама бяха яки като първите, а третият, когото влачеха, приличаше на дръгливо псе, нападнато от глутница вълци. Беше Махмуд Гаруб, сбръчканото старче, което я бе качило в каручката си сутринта. Фрея се притисна по-плътно до дървото и загледа с ужас какво става. Едната й ръка машинално докосна раницата, където бяха фотоапаратът и лентата.