Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
— Салам.
Фрея рязко се събуди. Имаше чувството, че е затворила очи само за миг. А после забеляза колко червено е станало слънцето и колко ниско се е спуснало, почти до хоризонта. Сигурно беше спала цял час, ако не и повече. Протегна замаяно крака, опъна ръце, прозя се и тъкмо се канеше да стане, когато забеляза мъжа, на три метра от себе си, в края на верандата. Замръзна.
— Салам — повтори дрезгавият мъжки глас. Лицето на непознатия беше увито с памучен шал и се виждаха само очите.
За миг двамата само се гледаха и не казваха нищо. Фрея стана, направи няколко стъпки назад и сви ръце пред гърдите си, стисна ги в юмруци, а очите й се спряха върху големия извит нож, стърчащ от колана на непознатия. Той навярно се досети какво си мисли, защото вдигна ръце, протегна ги с дланите нагоре и измърмори нещо на арабски.
— Не разбирам — заяви Фрея с по-писклив глас, отколкото й се искаше. Отстъпи още една крачка и се огледа за оръжие, което да използва, ако непознатият я нападне. На едно дърво вляво беше подпряно гребло. Тя внимателно пристъпи натам. Мъжът, изглежда, отново отгатна мислите й, тъй като се пресегна, откачи ножа от колана си, сложи го на земята и отстъпи от него.
— Няма опасен — заяви на английски със силен акцент. — Няма опасен за тебе.
Продължаваха да се взират един в друг. Във въздуха се носеше чуруликане на птички и цвърчене на насекоми. Мъжът бавно махна памучния шал. Откри се дълго брадато лице, черно като абанос и набраздено с дълбоки бръчки, с високи издадени скули, под които бузите изглеждаха хлътнали като изгребани с лъжица. Очите му бяха зачервени от преумора, а в брадата му имаше набити песъчинки.
— Той не опасен той. — И посочи гърдите си с пръст. — Той приятел.
Ръцете на Фрея се поотпуснаха, макар да останаха свити в юмруци.
— Кой сте вие? — попита тя с малко по-уверен глас. — Какво искате?
— Той идва за доктор Алекс. Той…
Очите му се свиха, докато се опитваше да намери думата. С раздразнено цъкане с език показа, че се е отчаял, и с жестове показа как е чукал на вратата.
— Няма никой… — обясни той. — И се върна в къща, ти…
С още жестове показа възглавница под главата. Че така е намерил Фрея — заспала.
— Съжалява. Не е искал уплаши.
Вече беше ясно, че не й мисли злото, така че Фрея разтвори юмруци и отпусна ръце. Кимна му, че може да си вземе ножа. Той се наведе и го вдигна, закачи го на колана си, после свали от рамото си платнена торба и я протегна към нея.
— Открил това — каза и кимна към пустинята. — За доктор Алекс.
Фрея прехапа устни. Гърдите й се стегнаха.
— Алекс е мъртва — заяви тя, но думите й прозвучаха глухо и безчувствено като че ли се опитваше да се разграничи от тях. — Почина преди четири дни.
Човекът явно не я разбираше. Фрея опита пак, с други думи, но отново без успех. Отчаяна, тя прокара пръст през шията си — единственият начин да изрази смъртта, който й хрумна. Веждите му рязко се вдигнаха, той промърмори нещо на арабски и вдигна ръце към небето в израз на изумление и потрес.
— Не, не е убита — побърза да го успокои тя, като видя как схваща нещата. — Тя сама се е убила — самоубийство.
И този път думите не означаваха нищо за него, така че й трябваше още половин минута, преди той да схване. Последва широка усмивка — зъбите му бяха кафяви.
— Доктор Алекс заминала — тържествуващо заяви човекът. — Почивка.
Как беше успяла да създаде това впечатление у него, нямаше представа, но тъй като не й се искаше да го поправя отново, тя просто кимна.
— Да — съгласи се тя. — Доктор Алекс замина.
— Ти окт?
— Моля?
Той плесна с ръце и притисна длани, за да покаже близост, връзка.
— Окт? — повтори той. — Сестра?
— Да — потвърди тя и неволно се усмихна на абсурдната ситуация. — Да, аз съм сестрата на доктор Алекс, Фрея.
И вдигна ръка за поздрав. Той изкопира жеста, после отново й подаде торбата.