Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
Изведнъж спря, надигна глава и се заслуша. Какво беше това? Шумът нарасна — нещо като съскащо бучене. Вертолет. И ако се съдеше по звука, летеше право насам. Той се изправи и изведнъж се притесни — можеше да е полицията. Как щеше да обясни защо се е качил на чужд покрив: и на властите, и — още по-тревожно — на жена си? Ерекцията му спадна, той забрави за банята и забърза по покрива към стълбата. Заслиза, обзет от желание да се махне час по-скоро. Но още на третото стъпало вятърът от перките го връхлетя, наметалото му заплющя, очите му се напълниха с прах и пясък. Последва ослепителният блясък на прожекторите и вертолетът увисна точно до Махмуд. Той се вкопчи в стълбата, стенеше от ужас и крещеше, че просто е дошъл да измете покрива. Вятърът го откъсна от стълбата, той полетя с писък надолу и се стовари в храстите. Вертолетът висеше над него като някакво чудовищно водно конче, а той се гърчеше на земята, без да спира да обяснява, че само е мел покрива, че там имало листа, много листа, цели купчини…
С магазина „Кодак“ не стана нищо, но четиридесетте минути път до Дакла дадоха възможност на Фрея да се пораздвижи и да посъбере мислите си.
Магазинът беше отворен, ярко осветените му витрини се виждаха от цял километър. Климатизираният интериор — мраморен под, мебели с хромирани орнаменти и поставени в рамки снимки на захилени брачни двойки и дебелички бебета — й вдъхна доверие, както и това, че младата жена зад щанда говореше добър английски. Но по-нататък всичко тръгна зле. Устройствата за проявяване в дъното на магазина не работеха — явно никога не бяха работили. Колкото до „Бързото изработване на фотоснимки“, обещано на рекламата отвън, „бързо“ бе употребено в местното си значение — около седмица. Като се бореше с отчаянието си, Фрея поговори малко с жената, позволи й да докосне русите й коси, опита се да й обясни защо на двайсет и шест години още няма съпруг и накрая си тръгна. За малко се поколеба дали да не потърси превоз до Мут и да се опита да прояви лентите там, но после реши, че вече е много късно, че лентите не са толкова важни, и тръгна обратно към къщата на Алекс.
Небето бе осеяно със звезди. Единствените звуци бяха собствените й стъпки и далечен магарешки рев. Беше излязъл слаб ветрец и надмогваше последните остатъци дневна жега; луната постепенно се издигаше зад гърба й и меката й светлина придаваше на пустинята кафеникав цвят. Фрея имаше чувството, че е част от някаква старинна фотография. Самотата я отпускаше и колкото повече вървеше, толкова повече се успокояваше. Като се върнеше, щеше да похапне, може би да послуша малко музика, да се наспи, а на сутринта да продължи напред. Нещата винаги стават по-ясни в началото на деня.
Стигна височината, от която Захир й беше показал къщата на Алекс. Миниатюрният оазис се мержелееше под нея — тъмен продълговат овал, отпечатан върху иначе безличния пейзаж. Тя се спусна по склона, мина през външните насаждения на оазиса и навлезе сред дърветата. Гъстата растителност я притискаше от двете страни, спираше и малкото светлина и я потапяше в почти непрогледен мрак. Тя спря за миг, за да се ориентира, и чу далечен виещ, насечен звук. Усилваше се. Вертолет. Идваше все по-близко и звукът ставаше все по-отчетлив. Въздухът туптеше от ударите на витлата, клоните около нея започнаха да се люлеят и да свистят, когато машината прелетя ниско над дърветата вдясно от Фрея — очертанията й се мярнаха през балдахина на листата.
Фрея застина и зачака звукът да се отдалечи. Вместо това той си остана постоянен и силата му нито се усилваше, нито намаляваше, като че ли вертолетът висеше на едно и също място. След няколко секунди някъде към къщата на Алекс изригна ярко сияние. Лъчи светлина пронизаха растителността около Фрея и на места тя стана яркозелена, а на останалите — още по-тъмна. В същия миг до нея стигна нещо като писък, едва доловим зад силния тътен на моторите. Повече по инстинкт, отколкото съзнателно, тя отстъпи от пътя и се шмугна в някаква пътечка. Навлезе сред дърветата, като си наложи да пренебрегне предупреждението на Захир за змиите; чу как двигателите постепенно намаляват оборотите и затихват. Светлината изчезна. Вертолетът сигурно беше кацнал. До слуха й стигнаха приглушени гласове, още един писък, после глухият трясък на строшено стъкло.