Скритият оазис

Явно трябваше да тръгне натам, защото това беше най-краткият път към свободата. Теренът беше абсолютно открит — само равен чакъл или съвсем ниски пясъчни могилки. Нямаше никакво убежище, нито едно място, където да се скрие от прожектора на вертолета. Щяха да я видят веднага, да я заковат като заек, засечен от фаровете на кола.

Нещата не изглеждаха по-окуражаващи и на юг, макар там теренът да беше по-разнообразен и начупен — пустинята се издигаше във високи дюни, имаше и скали и храсти. Пак беше открито, но все пак даваше възможност ако не за пълно прикритие, поне за частичен заслон. Би могла да измине няколко километра на юг, да се отдалечи достатъчно от оазиса и чак тогава да завие на изток към Дакла — тогава, надяваше се, щеше да е извън обсега на преследвачите си.

Реши, че това е най-добрият избор. Единственият избор. Проблемът беше, че между изоставения хамбар, където се криеше, и първото възможно прикритие — участък с висока пустинна трева — имаше двеста метра гладък пясък. Ако тръгнеше да ги пресича, щеше да се окаже ужасно уязвима, като самотна фигура на ледена пързалка.

Да, ако преминеше тия двеста метра, щеше да има възможност сред скалите. Загубена беше, ако я видеха от въздуха или от земята на откритото.

Тупкането от вертолета изведнъж се усили и той дойде почти над главата й. Прожекторът му шареше напред-назад, вятърът от витлата огъваше дърветата. Фрея се вмъкна по корем под каруцата и зарови лице в пясъка. През пролуките в дъските нахлуваха лъчи светлина. Вертолетът се повъртя над нея още миг, после се насочи на север, към другия край на обработваемата земя. Звукът от двигателите позаглъхна, после отново се засили — хеликоптерът пак се насочи към нея. Изглежда, това беше моделът, към който се придържаше летецът — летеше от единия до другия край на оазиса, като че ли правеше дължини в басейн; търсеше я трийсет секунди в едната посока и трийсет в обратната. Можеше да се надява да прекоси равния пясък само ако синхронизира бягането си с този модел, като започне в мига, когато вертолетът обърне посоката си над нея, и го завърши, преди да се е върнал и тя да се окаже пред погледа на летеца.

Започна да пресмята. Трийсет секунди, за да пробяга двеста метра. На писта това нямаше да е проблем — беше се състезавала за училищния отбор и покриваше това разстояние за по-малко от двайсет и пет. Но тук теренът беше пясъчен, при това беше нощ. Би смогнала едва-едва, с голямо усилие. А и хората на земята… Ами ако някой от тях я забележеше? Ами ако вече наблюдаваха пустинята? Прехапа устни. Дали рискът не бе прекалено голям? Но те в края на краищата не бяха толкова много. Пък и беше тъмно, с доста висока растителност на места — можеше да им се изплъзне, да е на крачка пред тях.

Чу вик и се взря напрегнато в мрака. Бе дошъл отнякъде зад нея, отвъд оплетената дива растителност, през която се беше промъкнала преди малко. Значи все още бяха далече, макар и не чак толкова. Чу и друг вик, после още един. Бяха трима и всички идваха към нея, щяха да се срещнат тук. Можеше да се скрие от един, дори от двама, но трима… Взе решение. Щеше да бяга. Дано да не беше прекалено късно.

С тракане и рев вертолетът отново се изви над нея, прожекторът проправяше ослепително ярки пътеки около и по хамбара. При предишния курс машината бе обърнала почти веднага. Този път обаче вбесяващо увисна на място. Фрея си запуши ушите, каруцата над нея се тресеше, все едно друсана от невидими ръце. Въздушната струя от витлата повдигна част от сламения покрив и го запрати в нощта. Това продължи още и още, а с всяка секунда тримата преследвачи се приближаваха все повече, което намаляваше възможността й да се спаси. Тя почти се отчая и се примири, че ще я сгащят като мишка в капан, но изведнъж ревът над нея намаля и въздухът наоколо утихна — вертолетът най-накрая обърна и полетя към отсрещния край на оазиса.

Фрея моментално скочи. Почти не си даваше сметка какво прави, тласкаше я елементарното, подхранвано от адреналина чувство за самосъхранение. Спринтира покрай хамбара и към пустинята. Нямаме представа къде са преследвачите й, просто се молеше все още да си проправят път през храсталаците. Другата страна на хамбара и плътните шубраци да не им позволяват да я видят. Пясъкът беше равен и стегнат, твърд почти като писта от сгурия, така че тя с лекота взе първите сто и петдесет метра към участъка с високата трева отпред.

И тъкмо започна да си мисли, че ще се справи, когато краката й започнаха да затъват. Пясъкът стана рохкав, засмукваше обувките й и я забавяше. Всяка крачка ставаше все по-трудна. Дробовете й пареха като огън.

Като малки с Алекс си бяха измислили една игра — да тропат по вратите на хората, а после да бягат, при което всяка крачка се превръщаше в мъчително очакване сърдитите стопани да се развикат след тях. Подобно чувство, само че увеличено хиляда пъти, Фрея изпитваше и сега — напрегната, отчаяна надежда, че няма да я заловят, съчетана с гадното предчувствие, че почти сигурно ще се провали.

Тичаше все по-бавно и по-бавно. Злокобното тупкане на двигателите оставаше едно и също — машината кръжеше над оттатъшния край на оазиса. После обърна и полетя към нея и шумът постепенно нарасна. Фрея усещаше, че времето й свършва, че ще я видят, че това не може да се избегне, понеже е право в зрителното поле на екипажа. Напъна всички сили, издраска през последните десет метра и с плонж се хвърли във високата трева. Търкулна се в някаква яма, преметна се и спря сред порой от пясък.

Известно време остана легнала по гръб, задъхана и разтреперана, очакваше всеки момент вертолетът да я облее със светлина. Наоколо обаче оставаше тъмно. Тя се обърна по корем, изпълзя по насипа и внимателно надникна през гъстата трева. На двеста метра от нея вертолетът се полюляваше точно над старата стопанска постройка. Под него, огрени от прожектора, трима души с костюми размахваха оръжията си, сякаш съобщаваха „няма я“. След още малко ръкомахане вертолетът се насочи обратно към оазиса, а тримата се шмугнаха в храсталака.

Беше успяла.