Освобождението на Атлантида

Пещерата под храма на нереидите

Джъстис се събуди мигновено, изкачи се през вълните на съня към пълна бдителност за няколко секунди. В Пустошта не можеше да си позволи да почине, без да е нащрек, а когато Анубиса бе наблизо, нямаше почивка. Гневът й когато не я желаеше, или пък да си признае, бе неспособен да консумира връзката им, бе неповторим. Тя бе богиня и притежаваше тъмна красота по-изискана от каквото и да е, която човешките очи могат да разберат. Но бе красота, в която се коренеше злото, пропита с убийства и проклятия.

Отвращаваше се от себе си. Все пак никога не е бил особено придирчив. През вековете е бил с безброй жени, с която си пожелаеше. За нещастие през последните няколко века никоя не успяваше да го задоволи. Винаги нещо липсваше по време на кратките им срещи. Нещо, което не искаше да признае.

Докато не видя лицето й. Кити. Мисълта за нея му напомни къде се намираха и какво бе направил. За една нощ бе сменил обстановката от Пустошта с одеялата и юрганите на това място, от които си бе направил легло. Тази пещера винаги е била убежище за изтормозените души преди падащите камъни и последвалата нестабилност на тунела, така че няколко куфара пълни с одеяла и различни дрехи, бяха останали в ъгъла. Внезапно си спомни, че бе направил такова легло и за нея, но къде? Или мъглата от паметта му не искаше да се разсее, или жената бе отишла другаде. Ами ако бе избягала? Ако никога повече не я откриеше?

При тази мисъл го обля пристъп на паника. Страх и нещо друго, по-дълбоко. По-мрачно. Родено от частта от душата му, която бе на нареида. Тази му същност се бореше да излезе на свобода и Джъстис я опознаваше все повече. Нереидът се бореше с атланта, за да поеме контрола над него.

Завъртя се, оглеждайки тъмната пещера за нея. След като я забеляза, въздъхна с облекчение. Мускулите му се отпуснаха, когато видя, че все още спеше. Беше там, заспала върху купчината одеяла, които бе събрал за нея в близост до един вграден в стената скъпоценен камък.

Познаваше я достатъчно, за да е сигурен колко щеше да му е бясна, задето се бе осмелил да си играе с ума й. Но тя се нуждаеше от сън, а той бе на път да се просне на земята, повален от умората, неспособен да отговори на решителността й, граничеща с ужас.

Да бе! Бе го направил за нейно добро, подигра се безмълвно на себе си. Разбира се. Злодеите винаги проявяват изискания талант да се оправдават за действията си. Почувства разкаяние, но бързо се отърва от него и се съсредоточи върху физическото си състояние. Баня. Нуждаеше се от още една баня.

Независимо че се бе изкъпал в топлия извор малко преди да си легне. Простичко нещо като чистота му бе липсвала в Пустошта. Отказваше да повярва, че мръсотията е проникнала

през кожата му.

Щеше да се изкъпе и облече подходящи дрехи и чак след това щеше да я събуди. Имаха толкова много неща за обсъждане. Искаше да знае всичко за нея. Всяка една подробност, свързана с нея. Също така, трябваше да я убеди да му даде повече време.

Време, за да й покаже, че не е чудовище. Време да я увери, че мястото й бе до него.

Време, за да може да осъзнае дали всичко това бе истина.

Не си направи труда да се облече, само взе меча си, който се бе превърнал в неразделна част от него, въпреки че точно той отне живота на Фарнасий. Без значение какъв беше, бе негов. Тихо прекоси разстоянието между тях и се надвеси над нея, доволен дори само да я наблюдава, докато спи.