Божествени и прокълнати

Дванайсета глава

 Въпроси без отговори

В къщата, двайсетина минути по-късно

Мама превключи на режим „Флорънс Найтингейл“. Отказа на шерифа да откара Джеймс в болницата в Оук Парк и настоя, че двамата с доктор Конърс ще се погрижат за детето. След като лекарят го прегледа основно, тя най-сетне пусна Джеймс и нареди на Чарити да напълни ваната. След това залепи лейкопласт върху драскотините, с които Дон Муни незнайно как се беше сдобил, и изпрати последните досадни гости, след като даде на всеки порция от недоядената вечеря. Тъкмо се канех да се измъкна през задната врата, за да открия Даниъл, когато мама ме повика на масата в кухнята.

— Дай да ти погледна ръката.

Намръщих се от болка, докато тя вадеше камъчета, забили се в ръката ми.

Зацъка с език.

— Имаш късмет, че не ти трябват шевове.

Оставих я да ми почисти ръката, като се стараех да не мърдам много. Прецених, че колкото по-малко протестирам, толкова по-бързо ще мога да отида при Даниъл. Той ми беше обещал да обясни всичко. Ами ако решеше да се измъкне? Видях на какво е способен, а след фалшивите обвинения на Джуд Даниъл можеше да се изниже от щата, преди някой да се сети да го търси.

Мама топна ръката ми в купа с кислородна вода.

— Потърпи малко — настоя тя, извади марля и лейкопласт от аптечката.

Усетих леко щипене. Замислих се за действията на Даниъл в гората — и как се бях почувствала, докато тичах с него в мрака. Дори не забелязах кога мама е подсушила ръката ми и я е превързала.

— Готово. — Залепи краищата и задържа за миг ръката ми. — Грейси — започна тя, без да ме поглежда — много те моля, не кани повече това момче в дома ни. — Остави ръката ми и се зае да прибира всичко в аптечката.

Кимнах, въпреки че тя едва ли видя.

— Мамо — провикна се от стълбите Чарити. — Джеймс отказва да излезе от ваната без одеялцето си.

— Ще ти го донеса — отвърнах аз, доволна от прекъсването.

Мама кимна.

— Идвам след малко — провикна се тя към сестра ми.

Проверих първо в стаята на Джеймс, но леля Каръл спеше в леглото за гости в стаята му. Извини се, че я боляла глава в мига, в който доктор Конърс заяви, че Джеймс бил напълно здрав. Тогава се сетих, че одеялото му сигурно е в кабинета на татко.

Вратите бяха открехнати, когато се пъхнах вътре. Креватчето на Джеймс бе все още обърнато на една страна. Изправих го и открих одеялцето. Тъкмо се канех да изтичам горе, когато ми хрумна нещо неочаквано. Ако Джеймс наистина бе излязъл сам, нямаше ли да го вземе със себе си? Малкото ми братче не се отделяше от синьото смачкано одеяло.

Думите на Даниъл, когато казах, че Джеймс не може да отиде толкова далече в гората, зазвучаха отново:

„Сам не може.“

Нима допуснахме грешка, като отпратихме шерифа? Изглежда, тъкмо беше пристигнал, когато двамата с Даниъл върнахме Джеймс. Бяха ли снимали, бяха ли събрали някакви улики? Джуд обвини Даниъл, но нямаше начин да е той. Татко настоя, че е станало случайно. А пък Даниъл — той очевидно се страхуваше от нещо.