Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Би могло да се каже, че свенливостта е единственото нещо, което външният му вид подсказва понякога. Защото той имаше обичая да седи в търговската кантора на брега, обгорял от слънцето, с лека усмивка и със забит надолу поглед. Когато си вдигнеше очите, човек можеше да види, че те са сини и прями. Имаше светла и много рядка коса, която покриваше плешивото теме на черепа му от слепоочие до слепоочие като купчинка пухкава коприна. Космите на лицето му, напротив, бяха с цвета на морков, огненочервени като медни телчета, които достигаха до линията на устните, и колкото и гладко да се бръснеше, по бузите му преминаваше огнен метален блясък при всяко движение на главата. Той беше под среден ръст, с леко заоблени рамене и с такива яки крайници, че дрехите винаги изглеждаха малко теснички за ръцете и краката му. Неспособен като че ли да проумее какво облекло се полага за различните географски ширини, той носеше кафяво бомбе, кафеникав на цвят костюм и тежки, високи, черни обувки. Тези пристанищни одежди придаваха на фигурата му една недодялана и дървеняшка елегантност. Тънка сребърна верижка за часовник висеше в дъга на жилетката му и той никога не слизаше от кораба на брега, без да държи здраво в силния си космат юмрук един елегантен чадър от най-добро качество, но почти винаги не добре сгънат. Младият Джукс, помощник-капитанът, придружавайки началника си до мостчето за слизане, понякога се осмеляваше да каже съвсем кротко: „Позволете, сър“ — и като вземаше почтително чадъра, повдигаше гривничката, разклащаше гънките му, сдипляше ги спретнато в един миг и го подаваше обратно. Той вършеше това с такъв необикновено сериозен израз на лицето, че мистър Соломон Раут, главният механик, който пушеше над люка сутрешната си пура, обръщаше глава, за да скрие усмивката си.

— Ах, да! Проклетият дъждобран… Благодаря ви, Джукс, благодаря — измърморваше капитан Макхуър сърдечно, без да погледне нагоре.

Понеже имаше само толкова въображение, колкото му бе необходимо, за да се справя с всеки следващ ден, и не повече, той беше спокоен и сигурен в себе си; и именно поради тази причина не беше ни най-малко надменен. Трудно е да угодиш на началника си, когато той е надарен с въображение, когато е докачлив и с чувство за власт. Но всеки кораб, командуван от капитан Макхуър, беше плаващ дом на съгласието и мира. За него наистина беше толкова невъзможно да даде воля на фантазията си, колкото би било невъзможно за един часовникар да сглоби хронометър, когато не разполага с никакви други инструменти освен чук и ръчно трионче. И все пак безинтересният живот на хора, които са така всецяло предадени на скромното си ежедневие, си има и своята тайнствена страна. Невъзможно беше в случая с капитан Макхуър например да разбереш какво е било онова нещо под небето, което е могло да накара този напълно доволен син на дребен бакалин в Белфаст да избяга от дома си и да се отдаде на морето. И все пак той беше сторил тъкмо това на петнадесетгодишна възраст. Достатъчно е обаче, когато премислиш, да си представиш как една огромна, могъща и невидима ръка, бръкнала дълбоко в земния мравуняк, хваща за раменете, удря главите една в друга и насочва нищо неподозиращите лица от това множество към невероятни цели и в неочаквани направления.