Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Баща му никога не му прости напълно за тази му непочтителна и глупава постъпка.
— Бихме могли и без него — казваше често той след това, — но търговията? Пък е и мой единствен син!
Майка му плака много след неговото изчезване. Понеже не му беше дошло наум да остави някаква бележка, оплакаха го като умрял, докато след осем месеца не пристигна първото му писмо от Талкахуано. То беше кратко и в него се казваше: „Имахме чудесно време при пътуването.“ Но очевидно според автора на писмото единственото важно съобщение бе това, че неговият капитан точно в деня, когато съчинявал писмото си, го вписал в корабната книга като обикновен моряк. „Защото мога да върша работата“ — обясняваше той. Майка му пак плака обилно, докато бащата изрази чувствата си с единствената забележка: „Том е магаре.“ Той беше пълен човек и умееше да се присмива иронично; това си умение продължи да проявява до края на живота си при общуването със сина си с известно състрадание като към малоумен.
Посещенията на Макхуър в бащиния му дом бяха по необходимост редки и с течение на годините той изпращаше на родителите си други писма, уведомявайки ги за последователните си повишения и за скитанията си по огромната земя. В тези послания можеше да се открият изречения като: „Горещината тук е много голяма.“ Или: „На Коледа в 4 часа следобед ние видяхме няколко айсберга.“ Старите хорица в края на краищата се запознаха с твърде много имена на кораби, с имената на техните капитани, с имената на шотландци и англичани, собственици на кораби, с наименованията на морета, океани, протоци и носове, с необичайни имена на пристанища за дървен материал, за ориз, за памук, с наименованията на острови и с името на младата любима на техния син. Тя се казваше Луси. Не му беше дошло наум да спомене дали нейното име му харесва. И след това те умряха.
Знаменателният ден на сватбата на Макхуър дойде, както се полага, наскоро след друг такъв ден, в който той получи първото си назначение като капитан.
Всичките тези събития се бяха случили много години преди сутринта, когато в щурманската рубка на парахода „Нан-Шан“ той се сблъска с падането на барометъра, един уред, в който нямаше причини да се съмнява. Падането на барометъра — имайки предвид отличните качества на този уред, годишното време и точното положение на кораба върху земното кълбо — можеше да се приеме като лошо предзнаменование; но червеното лице на капитана не издаваше никакво вътрешно безпокойство. Знаменията не значеха нищо за него и той не бе в състояние да открие каква вест му носеше едно предвещание, докато то не се сбъднеше и вестта не стигнеше до собствената му врата.
„Това си е падане, няма съмнение — мислеше той. — Някакво необикновено мръсно време ще да обикаля наоколо.“
Идвайки от юг, параходът „Нан-Шан“ беше на път за пристанището Фу-Чау, открито за търговия по силата на международни съглашения, и носеше малко товар в долните трюмове и двеста китайци кули, които се завръщаха в родните си села в провинцията Фо-Киен след няколкогодишна работа из разните тропически колонии. Беше прекрасна утрин, гладкото море се надигаше без блясък, а на небето имаше някакво странно бяло мъгливо петно като ореол на слънцето. Предната палуба, натъпкана с китайци, беше пълна с тъмни облекла, жълти лица и подобни на свински опашки плитки, осеяна с доста много голи рамене, защото нямаше вятър и горещината бе голяма. Кулите се излежаваха, разговаряха, пушеха или зяпаха, облегнати на перилата. Някои вадеха вода през борда и се обливаха един-друг. Неколцина дремеха върху капаците на люковете, а имаше и малки групички от по шестима човека, които седяха с кръстосани крака около железни подноси, на които имаше паници с ориз и мънички чашки за чай. И всеки един от тези граждани на Небесната империя носеше със себе си всичко, каквото имаше на този свят: дървен сандък с катинар на халки и обковани с месинг ъгли, в който бяха спестяванията на неговия труд — някоя и друга обредна дреха, тамян на пръчици, малко опиум може би, дреболии и боклуци с незначителна стойност и купчинка сребърни долари, спечелени с непосилен труд на въглищните корабчета, в комарджийниците или чрез дребна търговийка, изтръгнати с цената на обилна пот от земята, в мините, по железопътните линии, в смъртоносните джунгли, под тежестта на непосилен товар — трупани търпеливо, съхранявани грижливо и бранени с отчаяние.