Хартиени градове
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: „Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-1080-6
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хартиени градове». Краткое содержание книги:
След тази луда нощ Кю пристига в училище, за да установи, че Марго е изчезнала, оставяйки след себе си тайнствени следи. Момчето е объркано – за него ли са те? Трябва ли да се впусне слепешката в търсене? Кю и този път не се колебае. И внезапно се оказва във вихъра на вълнуващо приключение – нещо между пътепис, детективска и любовна история. А с разкриването на всяка следваща следа открива, че момичето, в което е влюбен, не съществува.
— Лейси! — каза Бен. — Сто процента е Лейси. Да! Трябва да се качиш на самолета и да идеш в Ню Йорк. И то веднага. И когато Лейси разбере, Марго ще те чака на летището. Да, копеле, така е, сега те водя у вас да си вземеш някакъв багаж, и ти откарвам задника на летището, и плащаш билета с картата си за спешни случаи и когато Марго разбере какво лошо момче си, понеже Джейс може само да си мечтае да стане такова лошо момче, тогава и тримата ще идем на бала с трите най-секси момичета на света.
Бях сигурен, че мога да хвана самолет за Ню Йорк до час. В Орландо можеш да хванеш самолет за всяка точка на света до час. Но не бях сигурен в останалите неща. Всъщност изпитвах силно съмнение.
— Ако се обадиш на Лейси… — казах.
— Няма да си признае — отвърна Бен. — Помисли си само как са успели да ни заблудят. Вероятно и цялата работа с кавгата им е била само игра, за да не разберем, че тя й е информатор.
— Не знам — обади се Рейдар. — Това не помага особено. — И продължи да говори, но аз слушах с половин ухо. Гледах в празния екран и премислях. Ако Марго и Лейси не се бяха скарали наистина, дали Лейси лъжеше, че е скъсала с гаджето си? И наистина ли се бе преструвала на загрижена? Не, не беше никаква къртица на Марго. И планът на Бен беше повече от идиотски. Но самата мисъл, че за първи път имахме план, ме успокои. Но, от друга страна, оставаха само две седмици до края на учебната година. Щях да изпусна поне два дни, за да ида там, а да не говорим, че родителите ми щяха да ме убият, ако купя билет за самолет с кредитната си карта, която можех да ползвам само в спешни случаи. Колкото повече мислех, толкова по-тъпо ми се струваше. Но пък, ако имаше начин да я видя утре… Не, не…
— Не мога да не ида на училище утре — казах накрая и пуснах играта. — Имам изпит по френски.
— Знаеш ли, романтиката ти е истинско вдъхновение за всяка поетична душа.
Играх още няколко минути и тръгнах пеша към нас през Джеферсън Парк.
Веднъж майка ми беше разказала за онова лудо дете, с което работела. Бил си съвсем нормален до деветгодишна възраст. Тогава баща му починал. И макар че има много деветгодишни деца на света, чиито бащи умират, повечето от тях не полудяват. Но това дете било изключение.
Ето какво правел: вземал един молив и един от онези малки метални компаси и започвал да рисува кръгчета върху лист хартия. Всички кръгчета били с диаметър точно пет сантиметра. И рисувал кръгчетата, докато цялата хартия почернее. После вземал нов лист и рисувал още много кръгчета. Всеки ден, по цял ден. Не внимавал в училище, и вместо да си прави тестовете, той рисувал кръгчета. Майка ми каза, че това дете развило такава рутина, защото тя му помагала да се справи със загубата. Само дето рутината станала деструктивна. Обаче майка ми го накарала да плаче за баща си и детето спряло да рисува кръгчета и очевидно всички заживели щастливи, три дни яли, пили и се веселили. Понякога си мисля за детето с кръгчетата, защото го разбирам. Винаги съм обичал рутината. Никога не съм считал, че скуката е скучна. Едва ли можех да обясня такова нещо на Марго или на някой като нея. Но да рисуваш кръгчета цял живот, в онзи миг ми се стори една доста нормална и разумна ненормалност.
Следователно трябваше да се чувствам добре, че взех решение да не заминавам за Ню Йорк. Идеята беше безумна, тъпа, нереална. Но когато вършех всичките си рутинни неща тази вечер и следващия ден в училище, идеята ме ядеше, сякаш рутината на дните ми се изплъзваше и все по-трудно можех да се хвана за нея.
7
Вторник вечерта. Шести ден, откакто замина. Реших да говоря с родителите си. Не че беше някакво голямо решение. Просто седнах и говорих. Бях на плота в кухнята, баща ми режеше зеленчуци, а майка ми задушаваше телешко. Баща ми взе да ме подкача колко време ще чета тая малка книга.
— Не е за часа по английски — казах. — Марго ми я остави, тоест остави следа, за да я намеря.
Двамата млъкнаха и аз им казах за Уди Гътри и Уитман.
— Очевидно обича да играе тези игрички и да не оставя много информация — каза баща ми.
— Не я виня, че търси нечие внимание — намеси се майка ми. — Но това не значи, че ти си отговорен за нейното настояще и бъдеще.
Баща ми обели морковите и лука, наряза ги и ги прибави към телешкото.
— Така е. И нито аз, нито майка ти можем да й поставим някаква диагноза, преди да говорим с нея. Но аз подозирам, че ще се върне съвсем скоро.
— Спорно е — каза тихо майка ми, все едно бях глух или идиот, или и двете. Баща ми се канеше да й отговори, но аз го прекъснах.