Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Понеже бях на дванадесет, аз, разбира се, вече не вярвах в Дядо Коледа, Феята на зъбките и откриването на вода с пръчка. Една от странностите на нашата култура е желанието на повечето родители да изкоренят всички тези истории от ума на децата си възможно най-рано. Мама и тате може да нямат време да помогнат на малчуганите с домашното или да им прочетат приказка за лека нощ (по-добре да гледат телевизия, телевизията е идеалната забавачка, толкоз много интересни истории, тъй ами, да си гледат телевизията), обаче полагат специални усилия да опровергаят съществуването на Дядо Коледа и на такива шашми като търсенето на вода с дървена пръчка. За това винаги намират време. Някак си родителите смятат, че приказките, разказани в сериалите „Островът на Гилиган“, „Странната двойка“ и „Любовна лодка“ са по-приемливи. Кой знае колко възрастни са обърквали просвещаването с емоционалното ограбване на въображението. Те не се примиряват, докато и последната чудодейна искрица не угасне в очите на децата им. („Аз не съм от тях“, мислите си в момента вие, обаче, господине или госпожо, нищо чудно да сте тъкмо от тях). Повечето родители съвсем правилно осъзнават, че децата са луди в най-класическия смисъл на думата. Но не съм убеден, че унищожаването на Дядо Коледа и Феята на зъбките може да мине за рационално решение. На децата, изглежда, правилата на лудостта им вършат отлична работа. Ако не друго, поне държат на разстояние Нещото В Гардероба.
Чичо Клейт никак не беше изгубил своя усет за чудноватото. Сред изумителните му таланти (изумителни поне за мен) беше също способността да следва пчелите — т.е. да открие пчела, жужаща около някое цвете, и да тръгне след нея обратно до кошера, като при това си проправя път през гората, прецапва през някое блато, катери се по стволовете на паднали дървета; да свива цигара с една ръка (като винаги щуро я завърта за последно, тъкмо преди да я пъхне в устата си, и да я запали с кибритена клечка „Даймънд“ от малката водоустойчива кутийка) и да разказва безкрайни истории — за индианци, за призраци, семейни случки, легенди, каквото ви хрумне.
В онзи ден, по време на вечерята, майка ми се беше оплакала на Клейт и жена му Ела, че водата в мивките и в тоалетната едва тече. Притесняваше се, че кладенецът ни пак ще пресъхне. По онова време, около 1959–60 г., имахме съвсем плитък кладенец, който пресъхваше всяко лято за около месец. Тогава брат ми, аз и братовчед ни носехме вода в един голям контейнер, който друг един чичо (чичо Орен — най-добрият дърводелец в южен Мейн години наред) беше сглобил в работилницата си. Натоварвахме контейнера върху отворената багажна врата на едно старо комби и после пренасяхме водата надолу към кладенеца на смени с големи поцинковани гюмове за мляко. По време на лятната суша, в продължение на четири или дори шест седмици, си пълнехме вода от градската помпа.
И тъй, докато жените разчистваха след вечеря, чичо Клейт ме повика и ние отидохме да търсим нов кладенец за майка ми. На дванадесет аз считах такова занимание достатъчно интересно, за да му отделя малко време, но иначе бях скептик. Със същия успех чичо Клейт можеше да предложи да ми покаже космически кораб, кацнал зад методисткия център.
Той крачеше наоколо със зелена шапка, килната на тила, и цигара, стърчаща от ъгълчето на устата, хванал ябълковата пръчка в ръце. Държеше я за разклонението с китки, извити навън и палци плътно притиснати о дървото. Ние се полутахме безцелно в задния двор, минахме през автомобилната алея, по хълма, покрит с ябълкови дървета (които още са там, въпреки че в малката къща с пет стаи вече живее друго семейство). И през цялото време Клейт говореше… разказваше ми за бейзбол, за намерението да се направи сдружение на миньорите на мед в Китъри, моля ви се, за това как Пол Баниън веднъж бил обърнал течението на потока Престил, за да осигури вода за лагерите на дървосекачите.
От време на време той спираше и пръчката от ябълково дърво потреперваше леко. При това той прекъсваше разказа си и изчакваше малко. Понякога потреперването се усилеше до равномерно вибриране, а после спираше. „Тук има нещо, Стийви“, казваше той. „Има нещичко, но не е кой знае какво.“ Аз кимах в отговор, убеден, че той сам го причинява. Както родителите, а не Дядо Коледа оставяха играчките под елхата или измъкваха зъбчето изпод възглавницата и слагаха монета на негово място. Аз обаче съм от поколение деца, които искаха да бъдат добри, нали помните; бяхме научени да не се обаждаме, ако не ни попитат и да не възразяваме на възрастните, колкото и откачени да са идеите им. Това, между другото, е нелош начин да се запознаят децата с по-екзотичните аспекти на човешкото поведение и вярвания. А тихите деца (каквото бях и аз) често получават достъп до някои изключително странни зони на умствения пейзаж. Аз не вярвах, че може да се намери подпочвена вода с дървена пръчка, но ми беше интересно как чичо ще си изпълни номера.