Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Заобиколихме къщата, минахме на предната морава и пръчката пак почна да вибрира. Лицето на чичо Клейт светна. „Това е то“, заяви той. „Погледни, Стийви! Ей сега ще се спусне, да пукна, ако не стане така!“
След още три крачки ябълковата пръчка се изви надолу — просто се завъртя в ръцете на Клейт и се насочи право надолу. Биваше си го номерът. Даже чувах как скърцат сухожилията в китките му и видях как лицето му се напряга, в усилие да изправи пръчката обратно нагоре. Веднага щом отпусна хватката си, пръчката пак се стрелна надолу.
„Тук има колкото искаш вода“, обяви чичо. „Може да пиеш до Второ пришествие и пак няма да свърши. Пък и не е дълбоко.“
„Дай аз да опитам“, помолих го.
„Добре, обаче първо трябва да отстъпим назад“. Върнахме се до края на автомобилното платно.
Той ми връчи пръчката, показа ми как да я държа, къде да си сложа палците (китки, извити навън, палци, насочени надолу „Иначе тая пущина ще ти счупи китките, като стигнеш водата“, обясни Клейт) и после ме тупна отзад.
„В момента го усещаш като най-обикновено парче дърво, нали?“, попита той.
Съгласих се с него.
„Когато приближиш водата обаче ще усетиш, че оживява. Сякаш още е част от дървото. О, ябълката е идеална за откриване на вода. Нищо не върши по-добра работа, когато си търсиш място за кладенец.“
Това, което се случи, може донякъде да се е дължало на внушение, не се опитвам да ви убедя в нищо друго, макар че след това доста съм чел по въпроса и имам основания да вярвам, че този метод върши работа — поне в някои случаи, за някои хора и по някакви свои побъркани причини57. Ще кажа само, че чичо Клейт ме беше омаял така, както аз все се стремя да омая своите читатели — да ги доведа до онова състояние на податливост, когато закостенелият щит на рационалното временно ще бъде отхвърлен, неверието всеки момент ще бъде озаптено и способността да се учудваш пак ще е достъпна. Ако това именно е силата на внушението, за мен е напълно приемлива; по-ефективна е дори от кокаин за мозъка.
Тръгнах напред към мястото, където пръчката се беше спуснала за чичо Клейт и проклет да съм, ако дървото не почна да оживява в ръцете ми. Затопли се и се размърда. Първо беше слаба невидима вибрация, а после върхът на пръчката се раздвижи.
„Получава се!“, извиках аз на чичо Клейт. „Усещам го!“
Клейт се разсмя и аз се разсмях с него — без капка истерия, а от чувство на пълно и чисто удоволствие. Когато стигнах до същото място, пръчката се спусна и в моите ръце. В един момент си беше изправена, в следващия сочеше директно надолу. Две неща си спомням особено ясно за онзи момент. Едното беше усещането за тежест — колко тежка беше станала внезапно пръчката, едва я удържах. Сякаш водата не беше в земята, а в пръчката, сякаш тя беше напълно прогизнала от вода. Клейт беше успял да вдигне пръчката нагоре. Аз не успях. Той взе пръчката от ръцете ми и усещането за тежест и привличане изчезна. Не премина в неговите ръце, а изчезна. В един момент беше там, после се изпари.
Другото, което помня, беше комбинираното усещане за сигурност и загадъчност. Водата беше там. Чичо Клейт го знаеше и аз също го знаех. Беше там долу, в земята, река, уловена в скалата вероятно. Усещането беше, като да си пристигнал на точното място. Светът е прорязан от силови линии, да знаете — невидими и тръпнещи под огромните си, страховити енергийни заряди. От време на време човек попада на такава линия и тя го смазва или пък успява да я подхване както трябва и да я задейства. Но първо трябва да ги намерите.
Клейт заби кол в земята, там, където бяхме усетили привличането на водата. Кладенецът ни наистина пресъхна — през юли, а не през август — но понеже онази година нямахме пари за нов кладенец, водният контейнер пак цъфна в задницата на старото комби, а брат ми, братовчед ми и аз пак си подавахме водата във верига надолу към кладенеца. Същото се случи и следващата година. През 1963 или 64 г. най-после изкопахме артезианския си кладенец.
57
Едно от по-приемливите обяснения на този феномен, е, че не дървото усеща водата, а човекът, който го държи, и предава усещанията си на пръчката. С подходящ вятър конете могат да надушат вода от разстояние дванадесет мили. Защо тогава човек да не може да я усети на двадесет-тридесет метра под краката си? — Б.авт.