Където злото властва
- Автор: Бреке Йорген
- Серия: Odd Singsaker #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Изида
- ISBN: 9786197040357
- Переводчик: Калина Димитрова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Където злото властва». Краткое содержание книги:
Ричмьнд, Вирджиния, САЩ, 2010 г.: Ефраим Бонд, директор на музея на Едгар Алан По, очаква резултати от ДНК-тест, който може да докаже, че е открил един от най-бруталните серийни убийци от пет века насам. Закъснял посетител обаче слага край на проучването и... на живота му.
Тронхайм, Норвегия, 2010 г.: По същия жесток начин е убита главната библиотекарка на библиотека „Гюнерус“, в сейфа на която се пазят уникални ръкописи. В хода на разследването е установено, че е изчезнала Книгата на Юханес, пергаментов ръкопис с изключителна културна стойност, но и съхранил смразяващи признания.
Когато Ватен излезе този път от дома си, бе без дрехи. Не усещаше дошлия от север първи есенен студ и не забелязваше прозрачността на въздуха. Вървеше като обвит в мъгла.
Стъпи с омекналите си крака на алеята пред дома си. След няколко крачки му се наложи да се опре на колата си, която не бе карал от няколко седмици. Металът се оказа мокър на пипане. Наскоро беше валял дъжд, а той не бе и забелязал. Постоял малко, опирайки се с една ръка на капака, той започна леко да се поклаща напред-назад, а след това закрачи отново. Бавно, като лунатик, той се приближи до портичката, отвори я и направи няколко крачки по „Киркегате”. Спря отново. Олюля се напред и назад. Погледна към сивото небе и най-накрая падна по лице на земята. И така и остана да лежи по средата на улицата, докато към него не се приближи кола.
В колата се оказа, че е съседът му, връщащ се от работа. Той, по принцип, бързаше, защото искаше да успее за мача „Розенборг” - „Бран” на стадион „Леркендал”. Видял обаче напълно голия мъж, лежащ по средата на пътя, и познал в него своя нещастен съсед, той разбра, че тази вечер няма да е на трибуните на „Леркендал”. Спрял направо на улицата, той слезе, за да огледа бездиханното тяло, и забеляза, че Ватен наскоро е повърнал. Повърнатото се бе разтекло по асфалта и бе образувало езерце около лицето на пострадалия. Съседът потърси пулс. Пулс имаше, но слаб. Извика „бърза помощ”. Очаквайки пристигането на лекарите, той преобърна Ватен и го остави на хълбок, както го бяха учили в армията преди много години. Намери в ръката на нещастника флаконче от лекарство, измъкна го и прочете етикета му. На него пишеше: „Аподорм”. Бе чувал за съществуването на такова приспивателно.
Може би щеше да е по-добре, ако онзи път лекарите не бяха успели да го спасят, мислеше си Ватен, седейки в участъка и пробивайки стената с поглед. Напоследък тази мисъл го спохождаше все по-рядко, а след пътуването му до Америка, бе сметнал, че се е избавил напълно от нея. А сега се оказваше актуална, както никога.
Така и не се бе осмелил да пробва още веднъж. Спомняше си за всичко, което все още не бе известно на полицията. Те не знаеха за смяната на диска в системата да видеонаблюдение и какво бяха правили с Гюн Брита. Той самият не знаеше със сигурност това. Въпросът се състоеше в следното: какво трябваше да каже на полицията и за какво да премълчи, за да се оправят без неговата помощ.
А имаше и още една тайна, която пазеше от деня на онзи неуспешен опит за самоубийство. Ако някой узнаеше за нея и го попиташе защо веднага не бе отишъл в полицията, за да им съобщи информацията, можеща да хвърли светлина върху изчезването на жена му и детето му, той нямаше да може да отговори.
Сигурно щеше да се позове на загубата на доверие в полицията. И разбира се, да спомене за страха, че вместо да му повярват, щяха да го заподозрат в написването на това писмо. А може би просто се бе уморил да търси изход от мрачния лабиринт, в който бе попаднал, бе се уморил да се бори с кошмарите и виденията, от които го избиваше студена пот. Там, в „Естмарк”, състоянието му бе класифицирано като посттравматично стресово разстройство. Основната причина, поради която не бе казал нищо на полицията, обаче бе още по-ужасна от всичките кошмари, взети заедно. В деня, в който бе получил писмото, бе се изпарила и последната му надежда. Те си бяха отишли завинаги, така че какво значение щеше да има дали полицията щеше да узнае за писмото, или не.
Писмото бе написано на пергамент. Това обаче не бе старинен лист, гордост на антикварен магазин, а се бе оказал пергамент със съвременен произход. Съвсем малко парченце. Точно такова, че да се събере в обикновен норвежки плик за писма. На него имаше само едно изречение. Ватен нито за миг не се съмняваше, че го е изпратил убиецът на жена му и сина му. Не му се бе наложило да блъска дълго главата си и над това, откъде изпращачът се бе сдобил с кожата за изработването на пергамента. Още същия ден Ватен бе изгорил писмото в печката и бе разпръснал пепелта му от балкона над покривите на „Мьоленберг”. А след това бе отишъл и бе погълнал цяло флаконче приспивателни. Не бе възнамерявал да се събужда.