Където злото властва

- Значи шефката иска да види Ватен в участъка? - попита Йенсен. - Вече е бил при нас.

- Какво пък, това ще помогне за освежаване на паметта. И на моята, и на неговата - отбеляза Сингсакер.

Оставил „следотърсачите” да се трудят в хранилището и изпратил там и съдебния лекар, пристигнал направо от лекциите си в университетската болница, Сингсакер се върна в Кнютсоновата зала. Библиотекарите продължаваха да седят в редица, опънати като струни. Когато той влезе, само Хорнеман бе на крака. Сингсакер попита дали Йенсен е започнал да разпитва служителите и получи положителен отговор. След това Сингсакер увери събралите се, че тази процедура нямало да отнеме цял ден. Те просто искали да си съставят представа за случилото се в библиотеката през почивните дни и тази сутрин, след което всички щели да могат да си отидат по домовете и да се заемат със своите си работи. „Да, ние разбираме, че за някои този разговор ще е тежко задължение, но понеже полицията е длъжна да си изясни кой е извършил престъплението, ни трябва вашата помощ.” Кратката му реч бе посрещната с одобрително мърморене, от което си направи извода, че изглежда, Йенсен вече им бе казал много от тези неща. След това се обърна направо към Юн Ватен, който седеше най-близо до вратата:

- Имате ли време да дойдете до участъка с мен? Искаме да поговорим по-обстойно с вас.

Щом само го каза, разбра колко нетактично бе поведението му. Цялата зала се втренчи във Ватен. Те, разбира се, знаеха историята му. Повечето хора почти я бяха забравили, защото ежедневните грижи я бяха избутали в задния двор на паметта или дори я бяха изтрили напълно. През изминалите години Ватен не веднага, но с течение на времето все пак се бе превърнал за колегите си в тих охранител с трагично минало. Подозрението, което се бе стоварило върху него тогава, се бе изпарило от паметта им през времето на мирното съвместно сътрудничество, но все пак бе останало дълбаещото червейче на съмнението. А сега и това. Повечето от присъстващите изглежда, се сетиха, че бе възможно Ватен да е последният, който бе видял Гюн Брита жива. Освен това всички знаеха, че не бяха кой знае колко много хората, които можеха да влязат в хранилището заедно с нея. Седящите около стола на мига заприличаха на съдебни заседатели, които току-що са произнесли обвинителната присъда. Всички, освен младата жена със светлорусата коса и обсипания с бледи лунички нос. Тя седеше в другия край на масата и гледаше към Ватен със съчувствие и неспокойно.