Фаворитката на султана

Лейла се беше опитвала да ме примами в игричките си в продължение почти на година. Мисля, че по-скоро я ръководи желанието за недостижимото, отколкото някакво влечение към мен, но се усмихвам и казвам, че ѝ съчувствам, а след това питам за други фаворитки в харема, за здравето на няколко деца, чиито имена успявам да си спомня, и чак тогава, след като търпеливо съм изслушал цялата поредица от дребни неразположения или болести, питам за Алис – или за англичанката, която смени вярата си, както я наричам.

Лейла извърта очи.

– Избягва компания. Човек би помислил, че е монахиня при нейното държание.

След последните набези при Исмаил бяха доведени две монахини, които така категорично отхвърлиха исляма и султана, че при удушаването си бяха умрели с усмивка на лицето, сякаш са постигнали вечно блаженство. Две ирландски момичета, които пристигнаха по същото време като Алис, изпаднаха в такава истерия при първата заплаха, че бяха изпратени за слугини в двореца във Фес. Почти ми се иска същата съдба да беше сполетяла Белия лебед, но поне е още жива. Няма време за повече въпроси, Зидана се връща, облечена подобаващо, с цял куп стъкленици и трудни за различаване предмети.

Щом се връщаме в покоите на Исмаил, причината за болестта му се изяснява: съблечен е до кръста, а следите от ухапване се открояват върху кожата му. Приличат на малки драскотини, но са дълбоки и назъбени, а кожата около тях е инфектирана. Не мога да не изпитам респект към берберското момиче: първо нож, а след това зъби и нокти.

– Любовно ухапване? – пита закачливо Зидана, докато Исмаил ръмжи срещу нея. – Бедното агънце – гука тя, – да не би да е повалено от малката вълчица?