Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Така или иначе, спря се насред път и попита:
— Какво се е случило?
Не й отговорих веднага и тя се приближи до бюрото с отривистия си нервен вървеж, облечена в безформен, мръсносин летен костюм, който сигурно беше купила от някой оказионен магазин — просто е влязла в магазина, затворила е очи и е посочила наслуки: „Ето този.“
Тя си взе цигара от моите, които бяха на бюрото, очука я с кокалчетата на пръстите си и насочи към мен фаровете си.
— Нищо особено — казах, — Уили само обясняваше защо няма да стане губернатор.
Докато се изкажа, Сади вече беше запалила клечка кибрит, но клечката така и не стигна до цигарата. Замръзна насред път.
— Значи, ти си му казал? — погледна ме тя.
— Глупости — отвърнах. — Аз никому нищо не казвам. Само слушам.
С рязко движение на ръката тя угаси клечката и се обърна към Уили:
— Кой ти каза?
— Какво да ми каже? — попита Уили, гледайки я право в очите.
Разбра, че е направила грешка. А грешки от този род не бяха присъщи на Сади Бърк. От бордея в блатистата равнина тя си бе пробила път на тоя свят с един неизменен способ: да узнава това, което знаете вие, и никога да не ви доверява това, което самата тя знае. Характерното за нея беше не да гледа да ви изпревари в езика, а да изостава след вас и направите ли погрешна стъпка, да ви вземе мярката. Но този път беше изпреварила с езика. Някъде в подсъзнанието й, изглежда, живееше надеждата, че аз ще кажа на Уили. Или че някой друг ще му каже. Че не тя, Сади Бърк, ще му каже, а той ще научи истината от друг някой и така Сади Бърк ще се отърве от тази неприятна задача. А може би нямаше нищо толкова конкретно. В дълбините на подсъзнанието й просто се носеха мисълта за Уили и мисълта за това, което Уили не знае — като две трески, всмукани от водовъртежа чак на дъното на реката, където се въртят бавно и сляпо в мрака. Но все заедно.
Така тази подсъзнателна мисъл — или неосъзната надежда или страх — бе тласнала Сади към погрешна стъпка. И докато стоеше тъй и въртеше в жилавите си пръсти незапалената цигара, тя си даваше сметка за това. Но монетата вече бе паднала в процепа и достатъчно бе човек да погледне Уили, за да види как влизат в действие пружините и зъбчатите колела на автомата за бонбони.
— Какво да ми каже? — попита Уили. За втори път.
— Че няма да станеш губернатор — отвърна игриво тя, но ми хвърли поглед, който сигурно беше първият и единствен сигнал за помощ, изпращан някога от Сади Бърк.
Но сама бе надробила тази попара и аз я оставих да си я сърба сама.
Уили я следеше с поглед, докато тя се обърна, отвори бутилката ми и си наля подкрепително. Гаврътна го без никакви женски преструвки.
— Какво да ми каже? — попита Уили.
Тя не му отговори. Само го изгледа. Той отвърна на погледа й и произнесе с глас, напомнящ на смърт и данъци:
— Какво да ми каже?
— Върви по дяволите! — избухна Сади и остави наслуки чашата, която издрънча в подноса. — Върви по дяволите, ливадо такава!
— Добре де — каза Уили със същия глас, залепвайки се о нея като боксьор в противника, когато оня не гледа вече къде удря. — Говори.
— Добре де, ливадо, добре — каза тя, — ти си изигран.
Половин минута той не откъсна поглед от нея и в стаята не се чуваше друг звук освен дишането му. И аз се вслушвах в него.
После той каза:
— Изигран ли?
— И още как! — отвърна Сади и се наведе към него с някакво злобно тържество, което блестеше в очите и звучеше в гласа й. — Ах ти, чучело, празноглаво чучело, ти сам си го търсеше. Да, търсеше си го, защото мислеше, че си агнец божи. — И като изкриви уста, тя изблея жално два пъти на подигравка. — Да, агнец божи, мъничко бяло агънце. А знаеш ли всъщност какво си?
Тя сякаш чакаше отговор, но Уили само я гледаше, без да издаде звук.
— Ти си козел — продължи тя. — Жертвен козел. Тъпоглав овен. Ливада. Защото сам се натика в ръцете им. И не получи пукната пара за това. Те биха платили за това удоволствие, но защо да плащат на такава ливада? Ти само се надуваше като пуяк, мислеше, че си Исус Христос и умът ти беше все в едно — да се изправиш на задните си крака и да произнесеш реч. „Приятели мои — процеди тя подигравателно и злобно, — приятели мои, хубава петцентова пура — ето от какво се нуждае нашият щат.“ О, господи! — Тя избухна в неистов, пресилен смях и изведнъж млъкна.
— Защо? — попита той, без да откъсва поглед от нея, като дишаше тежко, но запазваше спокойствие. — Защо постъпиха така с мен?