Чудовището на нашата улица

С всяко поклащане на краката й луната докосваше деликатните болтове на врата й и ги целуваше със своята хладна бяла светлина. — Миналата седмица опитах да покажа на нормитата в училище нашата необикновеност и всички знаем как свърши това.

Чу се смях, който бързо стихна.

— Но сега, благодарение на Мелъди, ние имаме нов шанс.

„О, не!“

— Не, пак ли нормито? — изцвърча момче с лице на гущер, седнало върху бамбукова постелка.

— Тя не е норми — ядосано му каза Джаксън.

„Какво?“

— Тя е от ГАЩИ!

— О, това вече го приемам — изцвърча Гущера. Той чукна ръка с приятеля си, а после я изви, за да могат лепкавите им длани да се разделят.

Последва нов смях. Виктор и Вивека се спогледаха.

— Това означава Група за атака на щатните идиоти — обади се Били отнякъде. — И между другото, вие ще сте щатните идиоти, ако не й дадете шанс.

Мелъди се усмихна широко към другата страна на поляната, където беше Били.

— Ка — закашля се Клео.

Клаудин я сръчка с лакът и се засмя изненадана.

След толкова години на спотайване Мелъди най-сетне се изправи.

Десетки очи се вторачиха в нея. Те светеха в мрака като коледна елха — някои бяха зелени, някои червени, но повечето бяха жълти. Те я гледаха, пълни с очакване да ги отведе на ново, непознато за тях място. Точно като публиката, която някога стоеше в очакване да запее. Но този път нямаше да разчита на пеенето. Мелъди пристъпваше под прожектора, за да защити себе си — роля, която никога не бе помисляла, че ще избере. Но ето на, че тя стоеше там пред очите на всички.

— Разбирам защо не ми вярвате — започна Мелъди с треперещ глас. — Може би ако бях на ваше място, и на мен щеше да ми е трудно да вярвам. Но аз съм на ваша страна. Когато заведох Били в болницата, помислих, че вече съм го доказала. Но предполагам, че това не е достатъчно. Затова ще продължавам да опитвам. — С всяка следваща дума, тя дишаше все по-леко, а гласът й ставаше по-чист, по-спокоен и по-кадифен. Като маслото в двигателя на неизползван автомобил, който само трябваше да се запали.

— И теб какво те е грижа? — попита Клео с отегчение.

— Защото знам какво е да отстъпиш мястото си на някого, който си мисли, че е по-добър от теб. Знам какво е да искаш да бъдеш „нормален“ толкова отчаяно, че да скриваш достойнствата, които те отличават. Но най-вече знам какво е да опиташ да промениш това. А това, това е най-ужасяващото чувство.

Джулия, очевидно развълнувана от признанието на Мелъди, кимна в съгласие, но наведе главата си толкова сънливо, че очилата й се плъзнаха и паднаха на земята. Смутена, тя се наведе прешлен по прешлен, вдигна ги, а после бавно отстъпи назад в мрака.

— Моля ви, повярвайте ми — продължи Мелъди. — А когато излезете срещу целия свят, нека и аз да застана до вас. Така че заедно можем да…