Чудовището на нашата улица

— Зъб-ележително — Лала описа външния й вид в една тетрадка от папирус. — Според мен без обеците ще е по-добре. Само дългата гривна змия и си готова. — Тя бе така уверена зад затворените врати на двореца: силна, почти властна, енергична, съвсем различна от срамежливото навъсено момиче в училище. За миг Клео зърна значението на това да живееш открито. Освобождението пречистваше зацапаните прозорци на душата и пускаше вътре лъчите на светлината. Но каква полза да мисли за това? Нищо никога нямаше да се промени.

— Съгласна! — Клео се възхити на завършеността на образа в огледалния саркофаг.

— Прекрасни са! — Клаудин държеше обеците с форма на круши на фона на кестенявата си коса.

— Сложи и това и си готова. — Лала й подаде кованите гривни. — И не забравяй да почистиш ръцете си преди снимките.

— Още сега ще се обадя на Аня. Кога са снимките? — Клаудин мушна едно парченце пушено месо в устата си.

Стомахът на Клео се преобърна. В Teen Vogue още дори не знаеха за съществуването на момичетата.

— Ами, четиринайсети октомври — измърмори тя и взе чашата със студен чай от нар.

— Сутринта или следобеда?

— Вечерта.

— Те ли ще имат грижа за грима и прическите?

— Естествено.

— Облеклото?

— Да.

— Храната?

— Да.

— Ще ни дадат ли извинителни бележки за училище?

— Ще ни дадат.

— Ами транспорта?

— Какво транспорта?

— Как ще стигнем дотам и как ще се върнем?

— О, Изида! Спрете, за да мога да помисля — тросна им се Клео, докато се питаше как е могла да забрави да потвърди участието на момичетата.

— Какво толкова има да мислиш? — попита Клаудин.

— Нищо. Извинявайте. Готова съм.

Клео извади телефона си, изтри набързо някакво досадно съобщение от Франки, която пак плачеше за внимание, и мигновено изпрати до Ману следното спешно послание.