Чудовището на нашата улица

Добре че беше Дюс. Той винаги стоеше залепен за нея като смола. Но след седемдесет и два часа баскетбол, обикаляне по магазините за слънчеви очила, обяди без клюкарстване и миризливи момчетии, Клео започна да се отегчава.

— След четирийсет минути ми започва тренировката — каза й той, докато придържаше вратата с подметката на кецовете си. — Искаш ли да хапнем по едно парче пица преди това?

Клео видя отражението си в кафявите му авиаторски очила Carrera. Зад гърба й — мрачно октомврийско небе… обикновено черно поло… безизразни очи. Тя въздъхна. Спорт и пица — в това ли се бе превърнал животът й?

Наоколо й учениците от „Мърстон Хай“ излизаха на талази от сградата с цвят на горчица. Приятелите като магнити се събираха, нетърпеливи да споделят преживяванията си от следобеда, преди да се приберат у дома и да почнат да си пращат съобщения. Това бе най-самотната част от отшелничеството й. Часът, който я изпълваше с най-много ужас.

— Наистина не разбирам — оплака се Клео за кой ли път през последните седемдесет и два часа. — Как е възможно някой да пренебрегне Teen Vogue заради някакви си аматьорски тийнейджърски филми?

— Те губят — отвърна Дюс разсеяно, като се поздрави охотно с друг баскетболист и му обеща да се видят след малко на игрището.

Като прикри раздразнението си от това прекъсване, Клео сграбчи Дюс за лакътя. Готова да започне спускане по входните стълби на училището, водещо отвъд смъртта, и олюлявайки се на седемсантиметровите си чехли от кожа на питон, тя попита:

— Вярваш ли, че може да размислят?

— Не знам. Ти? — Дюс кимна на друг приятел от баскетбола.

— По-добре да го направят. Снимките са след тринайсет дни.

— Чакай, те нали се оттеглиха?

— Не съм казала още на редакторите за тази история с „отказването“.

— Браво — Дюс вдигна ръка на следващия приятел. — А уж мумиите нямали сърца, и то смели.

Клео смъкна ръката му.

— Мислех си, че досега сами ще са се върнали на четири крака.

Точно тогава покрай тях минаха Клаудин, Лала и Блу. Те се смееха и размахваха чанти, като че това бе последният ден на училище. Момичетата спокойно можеха да замахнат с тях и в сърцето на Клео. Повече от това нямаше да могат да го разбият.

— Може би трябва да поговориш с тях — предложи Дюс, след като прекосиха двора на училището.

— Да, и какво да им кажа? — Клео пусна ръката му. — „Извинявайте за безценната възможност, която ви давам да носите скъпоценните накити на леля Нефертити?“ Или: „Ще ми простите ли някога, че ви уредих да се снимате в първокласно списание?“. А може би: „Вината е моя, че гарантирах за вашия професионализъм като модели!“. — Тя викаше, без да се интересува дали острият слух на Клаудин ще долови всяка дума, напоена със сарказъм.