Чудовището на нашата улица

Мелъди кимна.

— Той ме помоли да се оглеждам за интересни истории в училище. Може би той ще може да направи нещо за вас.

— Какво например? — Франки се питаше какви ли бяха мотивите му.

— Риалити шоу? — попита Джаксън. — Като „Тайният живот на американското зелено чудовище“?

— Не — засмя се Брет. — Нещо сериозно. По-скоро като репортаж, за да покаже на хората кои сте всъщност.

Франки се замисли. Един репортаж би стигнал до много хора. Но колко опасно можеше да бъде това?

— Ти трябва да си режисьорът. — Мелъди го удари по ръката. — Нали искаше да снимаш филм за чудовищата. Защо да не го съкратиш просто?

— Не знам дали съм готов за нещо толкова голямо — отвърна Брет скромно. — А и не е много вероятно Втори канал да оставят един ученик от гимназията да режисира тяхно предаване. Ще се радвам, ако ме вземат да почиствам обективите на камерите.

— Няма да е толкова рисковано като с някой външен човек — подхвърли Джаксън.

— Вярно е — призна Брет и изтри следите от петната по очилата си. После пак ги сложи.

— Не знам — Франки гледаше минаващите коли. Всички бяха пълни с нормита, които нищо не подозираха. А истината, истината щеше да донесе свобода на РАД. Но ако пак оплеска нещата? Ако репортажът влоши нещата, вместо да ги подобри? Ако някой пострада? А ако никога не опита? Как биха искали да постъпи родителите й?

— При едно условие — рече тя накрая.

Те кимнаха в очакване.