Момиче на пружина

Засмения Чан се отдалечи с небрежна крачка между брезентовите коптори. Хок Сенг тръгна под жежкото слънце към стръмната неравна пътека, която се изкачваше по стената на дигата: Вървеше нагоре през гетото, коляното го жегваше болезнено при всяка крачка. Накрая стигна до широката бетонна ивица, увенчаваща върха на гигантския вълнолом.

След задушливата смрад на гетото силният морски бриз беше истинско облекчение. Наситено синият океан отразяваше небето като огледало. И други хора стояха на широката пътека и се радваха на чистия въздух. В далечината една от въглищните помпи на крал Рама XII клечеше като гигантска жаба на ръба на вълнолома. Символът на рака Коракот се различаваше ясно върху металния ѝ кожух. Дим и пара изригваха ритмично от димоотводите ѝ.

Някъде дълбоко под земята, родени от вдъхновения гений на един велик крал, пипалата на помпите изсмукваха вода от подпочвените слоеве, така че градът да не се удави. Дори в горещия сезон седем помпи работеха постоянно, като гаранция, че океанът няма да погълне Банкок. През дъждовния сезон всичките дванайсет зодиакални знаци изпомпваха неуморно, докато дъждът се лееше, а хората се придвижваха из града с малки гребни лодки, мокри до кости, благодарни, че мусоните са дошли, а градската дига не е поддала.

Хок Сенг се спусна по другата страна на вълнолома и излезе на пристанището. Фермер, натоварил лодката си с кокосови орехи, му предложи да си купи един, дори отсече върха му, за да може Хок Сенг да утоли жаждата си без бавене. Недалеч от брега потопените сгради на Тонбури подаваха глава над вълните. Гребни лодки, рибарски мрежи и ветроходни кораби браздяха водите на залива. Хок Сенг си пое дълбоко дъх и вдиша жадно миризмата на сол, риба и водорасли. Животът на океана. Японски ветроход мина недалеч, с корпус от палмов полимер и високи бели платна като криле на чайка. Подводните му криле бяха скрити, но излезеше ли в открити води, клиперът щеше да изстреля високите си платна с помощта на пружинниковото оръдие и да се плъзне по водата като риба.

Хок Сенг си спомни как стоеше на палубата на първия си клипер, високите платна плющяха и носеха кораба по повърхността на океана като камъче, хвърлено от дете, а той се смееше, носен над вълните, жилен от пръските солена вода. Помнеше как се обърна към съпруга номер едно и ѝ каза, че няма нищо невъзможно, че бъдещето е тяхно.

Приседна на брега и допи кокосовата вода. Някакво момче, просяче, го наблюдаваше. Хок Сенг му махна да се приближи. Момчето му изглеждаше умно. Той обичаше да възнаграждава умните, онези, които са достатъчно търпеливи да изчакат, докато непознатият реши какво ще прави с черупката на кокосовия орех. Връчи я на момчето. То я взе с поклон, отдалечи се и я счупи с един удар в каменната зидария на вълнолома. После намери остро парче мида, седна и изстърга с него лигавата сърцевина на кокосовия орех. Умираше от глад.