Момиче на пружина

— Вярвам, че покровителят ти ще погледне благосклонно на моето предложение — каза Хок Сенг.

Кучеебеца почеса разсеяно чуканчето на носа си.

— Защо не дойде да се срещнем в офиса ми?

— Обичам чистия въздух.

— Имаш хора наоколо? От жълтите карти? Смяташ, че ще те опазят?

Хок Сенг сви рамене. Плъзна поглед към корабите и техните платна. Към широкия свят, който му махаше призивно.

— Искам да предложа сделка на теб и на твоя покровител. Печалбата ще е много голяма.

— Казвай за какво става въпрос.

Хок Сенг поклати глава.

— Не. Трябва да говоря с него лично. Насаме.

— Той не говори с жълти карти. Може пък да те хвърля за храна на червеноперките във водата. Точно както Зелените ленти направиха с твоите хора на юг.

— Знаеш кой съм.

— Знам само каквото твърдиш в писмото си. — Кучеебеца потърка ръбовете на вертикалните си ноздри. — Какъвто и да си бил преди, тук и сега си поредният жълтокартец.

Хок Сенг не каза нищо. Вместо това подаде на Кучеебеца ютената торба с парите. Кучеебеца я погледна с подозрение и не понечи да я вземе.

— Какво е това?

— Подарък. Виж сам.

Кучеебеца беше любопитен. Но и предпазлив. Полезна информация. Не беше от онези, които бъркат в торбата и изваждат оттам скорпион. Изобщо не бръкна в торбата, а я обърна и изсипа съдържанието ѝ. Пачки пари се разпиляха сред мидите и мръсотията на отлива. Кучеебеца опули очи. Хок Сенг сдържа усмивката си.

— Кажи на Торния лорд, че Тан Хок Сенг, шефът на търговската компания „Три сполуки“, има делово предложение за него. Предай му съобщението ми и ти също ще намажеш дебело.

Кучеебеца се усмихна.

— Или пък просто ще взема тая торба, а хората ми ще те пребият от бой, докато не им кажеш къде си скрил всичките си парици, щото си параноик и прочие.

Хок Сенг не каза нищо. Лицето му не трепна.

Кучеебеца продължи:

— Знам всичко за хората на Засмения Чан, дето обикалят наоколо. Тепърва ще има да го глобявам за неуважението.

Хок Сенг с изненада установи, че не изпитва страх. Живееше в страх от какво ли не, но мутри като Кучеебеца, местни пи лиен, не присъстваха в нощните му кошмари. В крайна сметка Кучеебеца беше бизнесмен. Не беше белоризец, опиянен от национална гордост и гладен за уважение. Кучеебеца работеше за пари. Действията му се водеха от мисълта за пари. Двамата с Хок Сенг бяха представители на различни части на общия икономически организъм, но под повърхността бяха братя. Хок Сенг се усмихна, почти изпълнен с увереност.

— Торбата е само подарък, задето си си направил труда да дойдеш. Ако се договорим, ще има много повече. За всички ни. — Извади последните две неща, които беше донесъл. Едното беше писмо. — Дай го на господаря си, запечатано. — Даде му и другото нещо, познато на вид по целия свят, с полимерен кожух в мътен оттенък на жълтото.

Кучеебеца го взе и почна да го обръща.

— Пружинник? — каза и се намръщи. — Защо ми го даваш?

Хок Сенг се усмихна.

— Господарят ти ще разбере, щом прочете писмото. — Стана и се обърна, без дори да изчака реакцията на Кучеебеца. Чувстваше се по-силен и по-самоуверен от всякога, или поне откакто не дойдоха Зелените ленти, складовете му не избухнаха в пламъци, а ветроходните му кораби не потънаха в морските дълбини. В този миг Хок Сенг се чувстваше мъж. Дори походката му беше друга, без обичайното накуцване и приведения гръб.