Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
Спуснатата завеса сякаш ме гледаше обвиняващо. Лис навярно ме мислеше за долна мръсница. Затворих очи, мъчейки се да игнорирам тъпата болка в бедрото си. Вероятно можех да намеря друг с розова туника, с когото да обменя информация -но не исках да правя това. Нямаше как да им вярвам. Повечето от тях наистина бяха убили или предали някого. Ако исках да говоря с надежден човек, трябваше първо да убедя Лис, че не съм такава, за каквато ме мисли. С усилие, от което ме обля студена пот, се изправих на крака и се упътих към закусвалнята. Не бе изключено там да попадна на Джулиан. Не че и той щеше да ми се зарадва особено, но поне можеше да ми даде някакъв шанс.
Мъждива светлинка привлече погледа ми. Под един навес гореше примус, а край него се бяха натъркаляли неколцина развлекатели, пушейки и размахвайки ръце във въздуха. Отново богородичка. Тилда бе сред тях, подпряла глава на възглавница. Бялата й туника бе мръсна и измачкана, подобно на използвана салфетка. Порових в джоба си за зелената таблетка и пазейки внимателно крака си, коленичих до нея.
- Тилда?
Тя едва отвори очи.
- Какво има?
- Донесох хапчето.
- Чакай малко, че съм в облаците. Дай ми минутка-две, става ли? Или може би пет. - Тя се претърколи по корем, подрусвайки се в беззвучен смях. - Ама яко съм се напушила. Ти истинска ли си?
Изчаках ефектът на богородичката да отмине. Тилда продължи да се киска още дълго, почервеняла до корените на косата си. Долавях необуздаността на аурата й, която трептеше и се променяше под въздействието на наркотика. Другите зрящи не показваха никакъв признак, че искат да се събуждат. Накрая, с треперещи ръце, тя потри лице и кимна.
- Добре, вече ме свали на земята. Къде е онова хапче?
Подадох й го. Тя го огледа от всички възможни ъгли, опипа
го, изследвайки повърхността му. После го разчупи на две и стри едната половина межда пръстите си. Помириса и вкуси от прашеца.
- Наставничката ти пак ли я няма? - попитах.
- Да, все се губи някъде. - Тя ми подаде остатъците от таблетката. - Това е билков екстракт. Но не мога да ти кажа от какво растение.
- Дали някой друг би го познал?
- Наблизо има една заложна къща, там се подвизава човекът, който ми продаде богородичката. Той може да е по в час от мен. Паролата е specchio. Огледало (ит.)
- Добре, ще се отбия при него. Оставям те да си пушиш на воля. - Аз се изправих.
- Благодаря. До скоро.
И тя се срина обратно върху възглавницата. Чудех се какво ли щеше да каже Сухаил, ако ги завареше така.
Отне ми доста време да намеря въпросното място. Птичарникът имаше много бараки, повечето от които се обитаваха от по двама-трима души. Те прекарваха дните си в тесните стаички, скупчени около примусите, и спяха върху влажни постели, вонящи на мухъл и урина. Ядяха каквото им попадне, а ако не им попаднеше нищо, гладуваха. Стояха заедно по две причини - първо, поради недостига на място, и второ, за да се топлят един друг в студа. Нямаше никакви хигиенни или медицински пособия освен тези, които успяваха да откраднат. Тук бе мястото, където човек идваше да умре.
Магазинчето бе скрито зад поредица от плътни завеси. Трябваше да знаеш къде да гледаш, за да го откриеш. На мен ми се удаде едва след като разпитах една харли за местонахождението му. Тя отпървом се противеше, предупреждавайки ме за лошата му слава и високите цени, но после ме упъти в правилната посока.
Отпред пазеше бъбривецът, когото бях видяла на приветствената реч. Той седеше върху една отоманка, подмятайки чифт зарове. От бялата му туника нямаше и следа; вероятно се бе провалил на теста. А и каква полза имаха Рефаимите от един бъбривец?
- Здрасти - казах аз.
- Привет. - Сладък, звънлив глас. Глас на бъбривец.
- Мога ли да видя съдържателя?
- Знаеш ли паролата?
- Specchio.
Той се изправи. Дясното му око, вероятно инфектирано, бе дебело намазано с някакъв крем. Дръпна завесите встрани и ме пусна да мина.
Лондонските заложни къщи обикновено бяха малки, нелицензирани дюкяни в долнопробните квартали на Централната кохорта. Явно и тук не беше по-различно. Магазинчето представляваше нещо като шатра, направена от платнища подобни на тези, които Лис използваше при изпълненията си. Осветено само от една газена лампа, мястото бе наполовина запълнено от всевъзможни огледала. Стопанинът седеше в протрито кожено кресло, вторачен в едно от тях. Беше сивокос мъж, твърде пълен, за да е развлекател. Обстановката издаваше неговата специалност - гадаене на огледала.
Щом влязох, той повдигна монокъл към едното си око и се зае да изучава отражението ми. Имаше мъглявия взор на провидец, видял твърде много през живота си.