Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Защото полунощ отдавна бе отминала.
Двамата с брат Гуидо започнахме да се надпреварваме да благодарим на нашия домакин. Разбира се, че Лоренцо Великолепния ще ни защити! Вече си представях как ще наглася косата си, защото каква по-голяма перла в моята корона от това да бъда приета от най-великия сред Медичите! Вече почти бях забравила за чувствата, които бе извикал в тялото ми лорд Силвио, когато той хвана ръката ми, за да ме изведе от библиотеката, и подвикна през рамо на брат Гуидо:
— С теб ще се видим утре сутрин, племеннико! — После се обърна към мен и добави: — А вас, синьорина, ще чакам в покоите си, когато звъннат камбаните за утринната молитва.
Сърцето и сливата ми трепнаха едновременно при тези думи. Значи в крайна сметка ще мога да си легна с някого, при това — без да се притеснявам от каквото и да било. Стиснах възторжено ръката му, ала радостта ми бе твърде краткотрайна, защото брат Гуидо чу и се провикна:
— Господарю!
Лорд Силвио се закова на място.
— Нямате право да злепоставяте синьорина Ветра! — започна разгорещено монахът. — Не е прилично! Помислете си за светеца, на когото е посветен утрешният ден!
— О, Гуидо! — усмихна се търпеливо лордът. — Можеш ли ти, мъж на расото, да разбереш повика на плътта?! Не забравяй обаче, че Бог ни е дал телата и сетивата ни, за да се наслаждаваме на живота! Затова да отричаме желанията си би било най-големият от всички грехове!
— Аз ли не разбирам?! — провикна се възмутено племенникът му. — Естествено, че разбирам! Да не си мислиш, че като нося това — сграбчи расото си, — сърцето ми не бие, че кръвта ми не тече през вените ми и че сетивата ми — да, същите онези сласти на плътта — не трепват пред лицето на красотата?! — Тук ме погледна и аз забелязах, че в очите му се четеше истинска агония, като на прокълната душа. — Да положиш монашески обет не означава да притъпиш всичките си чувства! Означава да ги чувстваш все така пълноценно, но едновременно с това да ги откажеш и да се отдадеш изцяло на Бога! Затова, поне за една-единствена нощ, моля и теб да сториш същото!
Чичото се обърна за пореден път с намерението да си тръгне — безсъмнено искаше да избегне скарването с единствения човек, когото обичаше. Ала брат Гуидо го завъртя рязко към себе си и продължи все така ожесточено:
— Ако не те е грижа за Бога, то тогава помисли поне за нея, за майката на твоя син, за твоята покойна съпруга! — Ударението, което постави върху думата, бе като киселина. — Нямаш право да петниш репутацията в собствения й дом!
Викът му отекна в стените на библиотеката така, както преди малко бе отекнал и смехът на чичо му. Погледнах уплашено към лорд Силвио — мълчанието му бе далеч по-опасно от думите му. Накрая заговори с тих и отмерен тон, който обаче нито за момент не успя да скрие гнева му:
— Много обичах съпругата си, както изисква от нас Библията, ала нея я няма вече от десет години! Що се отнася до сина ми, той е едно недостойно мекотело, което не заслужава да носи фамилията ни. А племенникът ми — тук вече два идентични чифта сини очи се вторачиха бясно един в друг — трябва да внимава, когато заповядва на чичо си какво да прави в собствения си дом! — Миг по-късно тъгата удави гнева и той допълни: — Много съм самотен, Гуидо. След като и теб те няма, каква утеха мога да имам аз за злощастното си сърце, а?
И внезапно той вече не беше великият господар на Пиза, а просто мъж на средна възраст, който, въпреки богатството и положението си, е съвсем сам на този свят. Изпълних се със съчувствие към него и съм сигурна, че брат Гуидо изпита същото. Стояхме дълго време така, неподвижни като статуи. Картината на масата проблясваше между нас под светлините на свещите, фигурите й — единствени свидетели на току-що казаното. Накрая лорд Силвио наруши мълчанието, като отрони:
— Гуидо, с теб ще се видим на сутринта. А с вас, синьорина, малко по-рано.
Успях само да кимна. Не знаех какво да сторя. Не желаех да ядосвам нито единия, нито другия. Брат Гуидо запази мълчание, ала след като чичо му излезе от кулата и слезе по стъпалата, изкрещя като обезумял:
— Нееее!
Ала вече беше твърде късно. Тази дума и затръшването на долната врата на стълбите прозвучаха едновременно.
Очаквах брат Гуидо да ме залее с молби и проповеди, за да не отида на уговорената си среща, ала не чух нито едното, нито другото. Той също си тръгна, без да изрече нито дума повече, затръшвайки зад себе си тежката дъбова врата. Аз се присегнах към рисунката, навих я и я върнах обратно в корсажа си. Беше ми мъчно за брат Гуидо, но същевременно се зарадвах да разбера, че поне чувствата му били мъжки, а не като на евнух. Ала от пет дена насам и прасковката, и кесията ми бяха празни, така че нищо на света не би ме спряло да не спазя обещанието си тази нощ.