Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Подлец!
Лагит плати без повече пазарлъци. Беше убеден, че в Париж Льоклер ще му плати пет пъти повече, без да му мигне окото, и се почувства щастлив, че се занимава с любимата си работа. За съжаление, тази седмица щеше да бъде последната със сладката Карина в леглото.
Сториони също се почувства щастлив, че върши любимата си работа. Но и тъжен, защото дотогава не му беше хрумвало, че да продадеш един инструмент, означава да не го видиш никога повече. А направата на инструмента му струваше загубата на една любов. Ciao, Мария. Подлец. Ciao, любима. Нямаш право да говориш. Ciaо, винаги ще си спомням за теб. Размени ме за една хубава дъска, Лоренцо, да пукнеш дано, на мига! Ciao, да знаеш само колко ми е мъчно. Да ти изгние дървото дано, да изгори от пожар. Но най-зле му провървя на мосю Жан-Мари Льоклер117 от Париж или Льоклер-старши, или tonton118 Жан, според това кой се обръща към него, защото освен раздутата цена, която му поискаха, едвам можа да чуе онова кадифено и нежно ре, което Бернат неблагоразумно изсвири. Това беше един от многото случаи в живота ми, когато се оставях да ме повлече поривът на лудостта, защото разбрах, че трябва да се възползвам от музикалното превъзходство на Бернат, но за целта ми трябваше много ефектен удар. Докато давах на моя нов приятел да погали капака на сторионито с връхчето на пръстите, ми хрумна да кажа: ако ме научиш да правя вибрато, ще можеш да вземеш цигулката за един ден у вас.
– Ааа!
Бернат се усмихна, но след няколко секунди стана сериозен, бих казал, че изпадна в униние:
– Не е възможно: вибратото не се преподава, налучква се.
– Преподава се.
– Налучква се.
– Няма да ти дам сторионито.
– Ще те науча да вибрираш.
– Трябва ми сега.
– Добре, сега. Но после ще я взема.
– Днес не може. Трябва да подготвя обстановката. Някой ден.
Мълчание, пресмятане, не се гледаме в очите, мисли за омайния звук и не ми вярва.
– Някой ден нищо не значи. Кога?
– Следващата седмица. Заклевам се.
113 Алюзия към стиха „И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем“ от Второ съборно послание на св. ап. Петър, 3:10. – Б. р.
114 Жоаким Вайреда (1843–1894) – каталонски художник пейзажист. – Б. пр.
115 Холандски художник, майстор на натюрморта (1640–1679). – Б. пр.
116 Не го познавам (фр.). – Б. пр.
117 Френски композитор и цигулар (1697–1764). – Б. р.
118 Вуйчо (фр.). – Б. пр.
* * *
В моята стая пред стойката за ноти, където беше учебникът на Шевчик119 за гами и арпеджи, отворен на страницата на проклетото упражнение XXXIX, според Трульолс направо гениален синтез на това, което трябвало да науча през живота си, преди и след като се заема с двойната струна, прекараха половин час, Бернат удължаваше звуците със сдържано и нежно вибрато, а Адриа го наблюдаваше, гледаше как Бернат затваря очи, за да се съсредоточи в звука, мислеше си, за да накарам звука да вибрира, трябва да затварям очи, опитваше се, затваряше очи, но звукът излизаше хилав, подигравателен, като крякане на патица. Затваряше очи, стискаше клепачи, но звукът му убягваше.
– Знаеш ли какво? Много си нервен.
– Ти си нервен.
– Аз? Какво говориш?
– Да, защото, ако не ме научиш добре, няма да видиш сторионито. Нито следващата седмица, нито никога.
Това се нарича морално изнудване. Но Бернат не знаеше какво друго да прави, освен да не повтаря никога повече, че вибрато не се преподава, а се налучква. Накара го да внимава за положението на китката, за последователните движения на китката.
– Ей, не така, не става дума да се прави майонеза със струните. Отпусни се!
На Адриа не му беше ясно какво означава да се отпусне; но се отпусна; затвори очи и налучка вибратото в края на едно дълго до на втората струна. Ще го помня цял живот, защото ми се стори, че започвам да се уча как да накарам звука да се смее и да плаче. Пред мен стоеше Бернат, а и вкъщи това не беше позволено, иначе щях да зарева от радост.
Въпреки това божествено проявление, което още помня, въпреки чувството на безкрайна благодарност към моя съвсем нов приятел, не посмях да му кажа нито за вожда арапахо, нито за Карсън, който дъвче тютюн, защото не беше прилично едно голямо момче на десетина-дванайсет години, което се представя за свръхнадарено, още да си играе с вождове арапахо и корави шерифи с гъста брада. Просто останах със зяпнала уста, като си спомнях звука, който бях произвел с моята учебна цигулка. Стана с втората струна на първа позиция – звучеше до и Адриа го накара да вибрира с втория пръст. Беше седем часа вечерта на не знам кой ден през есента или зимата на 1957 година в Барселона, в жилището, което винаги щеше да е мое, на улица „Валенсия“ в сърцето на Ешампле, на пъпа на света, и аз си мислех, че докосвам небето, без да съзнавам, че адът е толкова близо.