Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
На върха на стълбището стоеше мрачен мъж, сякаш чакаше Червената вещица. Сивата му коса беше късо подстригана, на едното му око имаше кожена превръзка, а носът му явно беше чупен неведнъж. Изпъкналата челюст и страховитият му вид накараха Уейлиън да спре за миг. Щом Гелредида стигна до края на стълбището, строгият мъж ѝ кимна и тя му отвърна със същото.
— Бен Килгар, виж ти! — думите бяха топли, но изражението ѝ не се смекчи.
— Сержант Килгар, магистра — отвърна той на диалект с дълбок, тътнещ глас. — Радвам се да те видя. Мина…
— Доста време. Бих казала твърде много, но вероятно ще сгреша.
Той кимна. Чак сега Уейлиън забеляза, че войникът е еднорък — лявата му ръка липсваше до лакътя.
— Жалко, че не се срещаме при по-добри обстоятелства — продължи Гелредида. — Ще продължим ли?
Сержант Килгар не отвърна, а ги поведе по коридора. Двама пребледнели войници стояха до друга врата и се изпънаха, щом видяха сержанта. Той отвори вратата и влезе в стаята. Миризмата стана още по-наситена, но сякаш нито той, нито Гелредида я забелязваха.
Магистрата влезе в стаята и Уейлиън я последва забързано, въпреки че с всяка стъпка стомахът му се обръщаше както от ужас какво ще открият там, така и от отвратителната воня. Още щом пристъпи прага, съжали.
Стаята беше смътно осветена от свещник, а единственият прозорец беше покрит с дъски. На блещукащата светлинка Уейлиън видя по стените странни знаци, въпреки че в сумрака трудно се различаваше с какво са изписани. Изглежда, те излъчваха странната миазма, която беше сковала главата му и караше очите му да сълзят. Всъщност цялото място бе изпълнено с гъста пелена, като цветен прашец — само че с гадно сладникава миризма.
Но не това накара Уейлиън да се сепне. Не това го накара да се оригне и да запуши устата си, за да спре надигащата се жлъчка. Не това го накара да се втурне по коридора, за да изпразни стомаха си на мръсните дъски.
Беше изкорменият труп, прикован към пода в средата на стаята.
Уейлиън се напъва, докато не остана нищо, изхвърли закуската от пържени филии и черен пудинг. Не беше така приятна на излизане, както на влизане.
Всъщност не вътрешностите, пръснати по пода, бяха най-лошото, а втренчените празни очи на мъртвеца. Сякаш не можеше да прогони този образ от главата си, колкото и да повръщаше.
Накрая успя да преглътне останалото в гърлото му и се облегна на стената, като жадно поемаше дъх. Докато бършеше влажния си нос с ръка, видя, че Гелредида крачи към него, следвана от Килгар.
— Уверявам те, сержант, това е измама.
— Ами знаците, убийството и…
— Опасявам се, че са твой проблем. Знаците са безсмислени, убийството е извършено така, че да прилича на адски ритуал, вероятно за да се отвлече вниманието от истинския извършител към член на Кастата. Не, Бен, не търси магьосник. Търси садист.
— Съжалявам, че ти изгубих времето.
— Нищо такова. Добре, че ме повика. Човек никога не знае. Последното, от което се нуждаем точно сега, е из града да броди маг отцепник.
— Така е. Благодаря ти, магистра. Радвам се, че те видях отново.
— Аз също, сержант.
Тя се обърна и изгледа Уейлиън, все едно беше кал по обувката ѝ.
— Ще се стегнеш ли вече, Джотун. Това няма да е последният труп, който ще видиш. Най-добре свиквай.
Тя мина покрай него и Уейлиън я последва. Докато крачеха в мълчание по мръсните улици, той не посмя да я попита нищо за убийството, а тя явно нямаше намерение да го осведоми. Когато стигнаха до Кулата, Гелредида го заряза, без да каже и дума, отправяйки се към вътрешността на огромната сграда.
Уейлиън не съжаляваше за оттеглянето ѝ.
По-късно, докато лежеше в спалнята си, се сети за единствения начин да изличи онези празни мъртвешки очи от съзнанието си. Стисна очи и започна да си представя Глори.
Или беше Гаел?
Както и да се казваше, тя се беше отпечатала стабилно в душата му, и докато лежеше сам в мрака, не можеше да мисли за нищо друго. Бавно плъзна ръка под завивките. Отначало го жегна чувство за вина — какво ли щеше да си помисли за него, ако знаеше какво се кани да направи, и то докато си я представя гола, в леглото му, как го докосва, как прокарва устни нагоре и надолу по…
После вината изчезна. Той прехапа долната си устна и затегна хватката, главата му се изпълни с образа ѝ, представяше си я как ще изглежда, след като е бил с нея. Онази усмивка, която в библиотеката бе така открита и приятелска, в тъмната стая щеше да е кокетна, изпълнена с обещания. Косата ѝ, която се спускаше по раменете на червеникавозлатисти букли, щеше да е разпиляна и разрошена. Кожата ѝ, обикновено бледа и гладка, щеше да е порозовяла на бузите и щеше да блести от потта на страстта.