![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
– Напротив. Запозната съм само с публичните им персони. Какви са в реалния живот? – подкани ме тя, подръпвайки ръката ми. Детинската ù постъпка ме накара да се усмихна.
Но мислите ми се пренесоха другаде. Какво можех да ù разкажа за родителите си?
Притеснявам се, че майка ми е болна от нещо. Постоянно я мъчи главоболие и изглежда уморена. Не знам дали е от начина ù на живот като млада, или заради нещо, случило ù се впоследствие. Несъмнено трябваше да имам поне един брат или сестра и не знам дали липсата на друго дете в семейството ни е свързана със състоянието ù. Баща ми… Понякога баща ми...
Излязохме в градината, където ни очакваха камерите. Нещо в мен се стегна. Не исках да присъстват точно на тази среща. Не знаех доколко щяхме да се опознаем, но се опасявах, че нямаше да се случи пред публика. Прогоних снимачния екип с махване, а като върнах погледа си към Америка, осъзнах, че отново е потънала в себе си.
– Добре ли сте? Струвате ми се напрегната.
Тя сви рамене.
– Вас ви смущават ридаещи жени, мен – разходки с принцове.
Подсмихнах се.
– С какво ви смущавам толкова?
– С личността си. С намеренията си. Не знам какво точно да очаквам от тази невинна разходчица.
Бях ли мистериозен? Може би да. Бях овладял изкуството на усмивките и полуистините. Но определено не исках да оставям такова впечатление у хората.
Спрях и се обърнах към нея.
– Разбирам. Предполагам, досега сте осъзнали, че не съм от онези, които увъртат. Ще ви разкрия какво искам от вас. – Искам да опозная някого. Истински да го опозная. И мисля, че искам този някой да си ти, дори да си решила да си тръгнеш.
Пристъпих към нея и внезапно ме връхлетя вцепеняваща болка. Изкрещях, превих се надве и отстъпих назад. Тези няколко стъпки бяха почти непоносими, но нямах никакво намерение да се свивам на земята, макар и да чувствах такава нужда. Имах чувството, че всеки момент ще повърна, но и него преодолях. Принцовете не се търкалят по тревата, повръщайки.
– Това пък за какво беше? – Собствения си глас ли чувах? Наистина ли? Звучах като петгодишно момиченце, изпушило доста цигари.
– Ако ме пипнеш и с пръст, ще си изпатиш още повече!
– Моля?
– Казах, че ако...
– Да, да, немирнице такава, чух те и първия път. Но защо ти беше да ме риташ, за бога?
Тя ме гледаше ококорено, покрила устата си с ръка, сякаш току-що беше осъзнала, че е допуснала жестока грешка. Чух забързаните стъпки на стражите, обърнах се към тях и вдигнах ръка да ги възпра, държейки чатала си с другата.
Къде бях сбъркал? Какво си беше помислила, че ще...?
Стегнах се, подбуден от желанието си да разбера.
– Америка, какво си мислеше, че ще направя? – попитах.
Поведението ù говореше само за себе си. Никога през живота ми не ме бяха обиждали така.
– На публично място? Решила си, че... божичко! Та аз съм джентълмен!
Колкото и болезнено да беше, поизправих тялото си и тръгнах към двореца. Тогава ме споходи една мисъл.
– Защо въобще ми предложи приятелството си, щом имаш толкова ниско мнение за мен?
Тя не отговори.
– Днес ще вечеряш в стаята си. На сутринта ще си поговорим пак.
Закрачих колкото можах по-бързо, стремейки се да надбягам гнева и унижението си. Затръшнах бясно вратата на стаята си.
След секунда прислужникът ми почука на нея.
– Чух, че се прибрахте, Ваше Височество. Желаете ли нещо, преди да си легнете?
– Лед – простенах аз.
Той изтърча към кухнята, а аз се стоварих в леглото си, обзет от ярост. Покрих очите си с ръка, опитвайки да си обясня случилото се. Не беше за вярване, че едва преди няколко минути възнамерявах да разкрия душата си пред нея, да ù споделя нещо толкова лично.
А това трябваше да е лесната ми първа среща!
Изпуфтях нервно. Прислужникът остави един поднос на нощната ми масичка и бързо напусна стаята.
За каква се имаше? Петица да напада бъдещия си крал! Ако бях такъв човек, можеше да получи сериозно наказание.
Определено щях да я изгоня от двореца. В никакъв случай нямаше да ù позволя да остане след такова провинение.
Обмислях и премислях случката часове наред, умувайки какво е трябвало да кажа или направя на момента. Всеки път, представех ли си сцената, направо побеснявах. Що за момиче постъпваше така? Какво ù даваше право да напада принца си?
Превъртях всичко това в главата си стотици пъти, докато накрая гневът не се превърна в нещо като възхищение.
От нищо ли не се боеше Америка?
Не че възнамерявах да проверя, но се питах колко ли от другите момичета, поставени в ситуация, в която биха сметнали, че искам да се възползвам от тях, биха го позволили? За да има с какво да се хвалят или просто защото биха се притеснили от последствията, ако откажеха?