Падение и подем

Малкият прислужник скочи на крака и остави книгата. Спрях го, когато се завтече към вратата.

– Почакай – казах. – Как ти е името?

– Миша – отвърна. Отчаяно се нуждаеше от подстригване, но иначе изглеждаше прилично.

– На колко си години?

– Осем.

– Седем – сопна се Багра.

– Почти осем – призна той.

Дребничък беше за възрастта си.

– Помниш ли ме?

Той колебливо протегна ръка и докосна еленовите рога около врата ми, после кимна сериозно.

– Санкта Алина – произнесе само с дъх. Неговата майка му беше казала, че съм светица, и явно презрението на Багра към мен не беше разколебало вярата му. – Знаеш ли къде е мама? – попита.

– Не знам. Съжалявам. – Той дори не изглеждаше изненадан. Сигурно точно такъв отговор бе очаквал. – Как се чувстваш тук?

Очите му се стрелнаха към Багра, после отново се върнаха на мен.

– Бъди спокоен – рекох. – Отговори честно.

– Няма с кого да си играя.

Усетих слаба болка като от пробождане, спомних си самотните дни в Керамзин преди идването на Мал и по-големите сираци, които не ги беше грижа за поредната мършава малка бегълка.

– Това скоро може да се промени. А дотогава искаш ли да се научиш да се биеш?

– На слугите не им е позволено да се бият – отвърна, но по очите му разбрах, че идеята му харесва.

– Аз съм Призоваващата слънцето и ти имаш моето позволение. – Престорих се, че не чувам презрителното сумтене на Багра. – Ако потърсиш Малян Оретцев, той ще има грижата да ти даде учебен меч.

Преди да успея да мигна дори, момчето изхвърча от стаята, преплитайки крака от вълнение.

– А майка му? – попитах, когато вече го нямаше.

– Слугиня в Малкия дворец. – Багра още по-плътно се уви в триъгълния си плетен шал. – Нищо чудно да е оцеляла. Обаче няма как да разберем.

– Той как го приема?

– А ти как мислиш? Наложи се Николай да го замъкне насила на проклетия кораб, а той се съдра да пищи. Макар че това може да е било за добро. Сега поне реве по-рядко.

Преместих книгата, за да приседна край Багра, и мярнах заглавието. „Религиозни притчи.“ Бедното дете. После насочих вниманието си към старицата. Сега беше малко понапълняла и седеше по-изправена на столчето. Напускането на Малкия дворец ù се беше отразило добре, макар че просто беше сменила една с друга гореща дупка, в която да се скрие.

– Добре изглеждаш.

– Не мога да знам – кисело отвърна тя. – Наистина ли мислеше онова, което каза на Миша? Каниш се да доведеш учениците тук, така ли? – Децата от училището на Гриша в Ос Олта бяха евакуирани в Керамзин заедно със своите преподаватели и Боткин, моя стар учител по военно дело. Въпросът за тяхната безопасност не ми даваше мира от месеци и беше крайно време да направя нещо.

– Ако Николай се съгласи да ги приюти в Чекръка, ти наемаш ли се да ги учиш?

– Хъм – намръщено промърмори тя. – Все някой трябва да го прави. Никой не знае на какви щуротии са ги учили ония несретници.

Усмихнах се. Това си беше истински успех. Усмивката ми обаче веднага угасна, щом Багра ме перна с тояжката по коляното.

– Оу! – извиках. Тая жена се целеше безпогрешно.