Хюрем. Московската наложница

— Детството вече свърши, дъще. Днес ти направи крачка към моминството.

Един ден Мерзука се появи с навлажнени очи:

— Ела!

Александра веднага разбра. Всъщност очакваше това от доста вреше. Възрастната жена беше много болна. Когато влезе в стаята, видя, че студът на смъртта отдавна се бе настанил върху лицето на старицата.

— Дойдох, султанке.

По бледото и изпито лице на жената премина светлина.

До главата ѝ четяха молитва. Още от първия ден, когато Александра чу да четат Корана, се вълнуваше по особен начин, щом доловеше тези напевни гласове. Дори една нощ беше извадила счупената икона от торбата с чеиза и на мъждукащата светлина от свещта беше започнала да се моли:

— Пресвета Дево Мария, прости ми. Позволих на друга религия да ме докосне. Иисусе, прощавай.

Наистина беше така. Не разбираше значението на думите, но винаги се разчувстваше, докато слушаше Корана. Може би защото през това време останалите жени в повечето случаи плачеха. „Значи е нещо, от което е естествено да се развълнуваш, така ли?“, мислеше си тя. Но все още не можеше да вникне в магията на това тайнство.

Когато Гюлдане султан леко помръдна изнемощялата си ръка, Александра хвана съсухрената крехка длан. Приближи я към устните си и я целуна. С навлажнени очи гледаше благодарно жената, която беше спасила живота ѝ и която тайничко поставяше в сърцето си редом до майка си, дори и да не си признаваше.

— Александра — прошепна старицата, — приближи се, дъще.

Тя доближи ухото си до устните на старицата.

— Време е, дъще. Дойде денят на разплатата. Моли се за мен, че Аллах да ме приеме в Рая си.

— Но аз не съм една от вас, майко, знаеш го.

— В очите на Аллах няма наши и ваши, момичето ми, всички сме едно.

Дъхът на възрастната жена дори не стигаше до ухото на Александра.

— Извади Богородица от торбата си. Помоли ѝ се за мен. Нека твоята Дева Мария да ми бъде свидетел, че те имам за своя дъщеря.

„Знаела е“, помисли си Александра. Гюлдане султан е знаела, че вечер коленичи пред иконата и плаче.

Отново целуна ръката на жената.

— Поверявам те на Ай Бала хатун — опита се да продължи шепнешком старицата. Живецът беше напуснал устните ѝ. — Преди да си отида, имам една последна заръка към теб, Александра… Чуй какво ще ти кажа. Да ти е като обица на ухото. Никога не забравяй на какво съм те научила. Тези знания ще ти трябват…

Жената замълча. Няколко пъти си пое дъх с хриптене.

— Не се страхувай… Ми… миналото ти беше мрачно, но бъдещето ти е свет… ло. Звездата ти е нависоко, Александра. Само не се обръщай и не гледай назад. Не чакай да ти да… дат, каквото ис… каш. Хвани го, изтръгни го, вземи си го и не го ос… оставяй. Виждам твоя път… Ти си бял гълъб, ще грабнеш орела… Това е твоята съдба… Само не позволявай да изтрият каквото ти е писано.

Гласът на Гюлдане султан постепенно затихваше. Александра, Ай Бала и всички жени в стаята плачеха. Изведнъж ръката на жената се стегна с невероятна сила. Направи усилие да вдигне глава от възглавницата.