Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Вие сте дъщерята на падишаха, не постъпвайте така!

– За бога, принцесо! Не е прилично.

– Вие сте дъщерята на Сюлейман, син на Селим хан! Най-подобаващо за вас е да бъдете благоразумна.

Дори майка й я наставляваше: „Не яж така! Не е прилично! Всеки ще рече: „Вижте я дъщерята на Хюрем!“

И тя постъпваше така, както й кажеха. Не можеше да се разсмее от все сърце, не можеше да се наплаче колкото й се иска.

А нали принцесите правели каквото си искат. Всичко й беше забранено. „Аз съм Принцесата на забраните!“ – въздъхваше тя.

Докато съзерцаваше корабите, стотици пъти си беше помисляла: „Ех, защо не съм в тях! Да ме качат и да ме отведат оттук!“

Откъде ли идваха? И накъде ли отиваха?

Поне веднъж някой ден да избяга оттук, да слезе на брега и да викне: „Хееей! Аз съм принцеса Михримах, дъщерята на владетеля на света Сюлейман хан! Вземете ме при вас!“

Дали щяха да я вземат?

Най-много се удивяваше как цял куп изкарани навън от огромните корабни туловища дълги и черни весла заедно и едновременно се гмурваха и изскачаха от водата. Що за ритъм, що за умение бе това! Омайваше я скокливата игра на разискрената сребриста пяна върху вълните в мига, когато, освободена от изскочилите над водата весла, се хвърляше отново в морето. И пак онова разцепване на водата от веслата в един и същи миг – шляп! – всяко едно нито по-рано, нито по-късно от останалите.

Когато корабите минаваха покрай бялата кула насред морето, тя виждаше мъжете в тях. Непрекъснато сновяха насам-натам. Доколкото успяваше да различи от градината, краката им под коленете бяха голи. Като че ли бяха и боси. Изпитваше срам само при мисълта какво ще види по телата им. И защо? Освен един разгърден елек без ръкави, те не носеха никаква друга дреха. Кажи-речи, бяха съвсем голи. Някои от тях имаха на главите небрежно завити малки чалми, други нямаха дори и това.

– Кои са тези, дадъ17? – посочи тя с ръка към морето, когато за пръв път забеляза голотата на моряците.

Есма закачливо погледна изпод око натам.

– Кои, красива моя принцесо?

– Ей онези там, драга! Мъжете на кораба.

– Онези голите ли? – попита Есма, уж че не я е разбрала.

– Моряците! – кратко й отвърна Михримах. В гласа й се долавяше необяснимо вълнение. – Какво правят?

– Ходят по моретата, принцесо.

Михримах неочаквано кипна:

– Престани най-сетне да се държиш с мен като с дете! Аз съм на тринадесет години! Как може някой да ходи по вода?

– Морякът! Нима може да се нарече моряк човек, който не ходи по морето?

– Ами защо са такива? Как така...

Така и не успя да завърши думите си докрай, не можа да произнесе „голи“.

Този път Есма погледна без свян господарката си право в очите. По лицето й играеше палава, нечестива, потайна усмивчица.

– „Голи“ щяхте да кажете, нали, принцесо?

Михримах начаса й хвърли гневен поглед. Но искрите, които мяташе с очи, постепенно угаснаха. Замести ги не толкова любопитството, колкото същата палава, нечестива усмивка.