Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Дойдоха Сиятелната Инадара и още няколко учени. Пристъпиха вътре, ахнаха и взеха да приказват една през друга, щом се втурнаха да разглеждат мозайките.
Шалан разучаваше странния диск в стената. Очертанията му бяха на звезда с десет лъча, а точно в средата му имаше тесен отвор. Сияйните са можели да задействат това място, разсъждаваше тя. И какво са имали Сияйните, което никой друг не е притежавал? Много неща, но формата на отвора ѝ позволи доста добре да предположи защо само те са можели да накарат Портата на Обета да работи.
— Ренарин, елате тук — рече Шалан.
Момъкът изтрополи към нея.
— Шалан — предупредително се обади Шарка. — Времето е много малко. Те са призовали Вечната Буря. И… и има още нещо, задава се от другата посока. Буря?
— Сега е дъждовният сезон — възрази Шалан и го изгледа. Шарка надипляше стената току до металния диск. — Няма бури.
— Обаче се задава буря. Шалан, двете бури ще ударят едновременно. Две бури от двете страни. Ще се сблъскат точно тук.
— И май няма, нали разбираш, просто да се погълнат взаимно?
— Те ще се подхранват — отвърна Шарка. — Като при сблъсъка на две вълни, когато гребените им се срещат… ще се създаде такава буря, каквато никой на света не е виждал. Камъните ще се разтрошат, самите плата може да рухнат. Ще бъде лошо. Много, много лошо.
Шалан хвърли поглед на Инадара, която бе дошла до нея.
— Какво мислите?
— Не знам какво да мисля, Сиятелна — отговори Инадара. — Вие бяхте права за това място. Аз… вече нямам вяра на преценката си кое е вярно и кое е грешно.
— Трябва да придвижим войските на това плато — каза Шалан. — Дори и да победят паршендите, те са обречени, ако ние не накараме този портал да работи.
— Изобщо не прилича на портал — подхвърли Инадара. — Какво ще направи? Ще отвори врата в стената?
— Не знам — отговори Шалан и погледна Ренарин. — Призовете Меча си.
Той го стори и се сви, когато Острието се появи. Шалан посочи приличния на ключалка отвор, вслушвайки се в предчувствието си.
— Проверете можете ли да надраскате метала с Меча. Бъдете много внимателен. Не искаме да съсипем Портата на Обета, ако греша.
Ренарин приближи и предпазливо, повеждайки върха му с ръка, постави Меча върху метала до отвора. Изсумтя, понеже Мечът не сряза диска. Опита малко по-силно, но металът устоя.
— Направен е от същото нещо! — развълнувано възкликна Шалан. — И формата на отвора приляга на Меч. Опитайте да вкарате оръжието, много бавно.
Ренарин го направи и когато острието влезе, цялата форма на отвора се промени, металът се раздвижи, за да прилегне Меча на Ренарин. Работеше! Вкара го и двамата се обърнаха да огледат залата. Нищо не се бе променило видимо.
— Стана ли нещо? — попита Ренарин.
— Трябва да е станало — отговори Шалан. Навярно бяха отключили вратата. Но как да завъртят онова, което отговаря на дръжката?
— Нужна ни е помощта на Върховната господарка Навани — разсъди Шалан. — И което е по-важно, трябва да доведем всички тук. Войници, мостови, вървете! Тичайте и кажете на Далинар да събере войските си на това плато. Кажете му, че ако не го стори, всички са обречени. А ние с вас, учени, ще съберем глави и ще узнаем как, в името на Бурите, работи това нещо.
Адолин танцуваше в бурята и разменяше удари с Ешонаи. Добра беше, ако и да не използваше познати нему позиции. Избягваше ударите му, подвеждаше го с Меча си, движеше се през бурята като припукваща светкавица.
Адолин не изоставаше, замахваше с Меча, изтикваше я по-далеч. Двубой. Той можеше да победи в двубой. Дори в буря, дори срещу чудовище, Адолин можеше да го направи. Изтласка я през платото, по-близо до мястото, където неговите хора бяха прехвърлили пропастта, за да се включат в битката.
Трудно беше да я подмами. Срещал беше тази Ешонаи само два пъти, но начинът, по който тя се биеше, му създаваше усещането, че я познава. Чувстваше жаждата ѝ за кръв. Жаждата ѝ да убива. Вълнението. Той самият не го изпитваше. Усещаше го в нея.
Наоколо паршендите или бягаха, или се сражаваха в малки групи, докато адолиновите хора ги нападаха. Той мина край един паршендски войник, повален от човеците и с разпран корем. Мъчеше се да изпълзи под дъжда. По платото се лееха кръв и вода, а между гръмотевиците се разнасяха неистови викове.