Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Лекарката завърши, доколкото можа, и остави Далинар да си облече ризата и куртката, които щяха да държат превръзката на място. Щом се облече, той стана с намерението да иде в щабната палатка и да се осведоми за новостите от генерал Хал. Прекъсна го нахълтването на Роион в палатката.
— Далинар! — завтече се към него плешивият принц и го улови за ръката. Ранената. Далинар се сви от болка. — Там е същинска кървава баня! Мъртви сме. В името на Бурята, мъртви сме!
Недалеч стрелците се размърдаха. Стрелите бяха свършили. На платото отсреща се събираше море от червени очи като тлеещи въглени в мрака.
Колкото и да му се щеше на Далинар да зашлеви Роион, не така се постъпваше с Върховен принц, макар и хистеричен. Затова го извлече от палатката. Дъждът — вече същинска буря — беше леден през мократа му униформа.
— Овладей се, Сиятелни господарю — строго рече Далинар. — Адолин спечели своето плато. Не всичко е толкова зле, колкото изглежда.
— Не трябва да свършва така — проговори Всемогъщият.
В името на Бурите! Далинар отблъсна Роион и отиде в центъра на платото. Вдигна поглед към небето.
— Отговори ми! Дай ми знак, че ме чуваш!
— Чувам те!
Най-сетне. Някакъв напредък.
— Ти Всемогъщият ли си?
— Казах ти, че не съм, дете на Честта.
— Какво си тогава?
АЗ СЪМ ОНОВА, КОЕТО НОСИ СВЕТЛИНА И ТЪМНИНА.
Гласът зазвуча по-гръмовно и далечно.
— Отецът на Бурята — рече Далинар. — Ти вестител ли си?
НЕ.
— Значи си духче или бог?
И ДВЕТЕ.
— Какво целиш като ми говориш? — провикна се Далинар към небето. — Какво става?
ТЕ ПРИЗОВАВАТ БУРЯ. ПРОТИВОПОЛОЖНА НА МЕН. СМЪРТОНОСНА.
— Как да я спрем?
НЕ МОЖЕТЕ.
— Трябва да има някакъв начин.
АЗ ВИ НОСЯ БУРЯ НА ПРЕЧИСТВАНЕТО. ТЯ ЩЕ ОТНЕСЕ ВАШИТЕ ТРУПОВЕ. ТОВА Е ВСИЧКО, КОЕТО МОГА ДА НАПРАВЯ.
— Не! Не смей да ни изоставяш!
МИГАР ИСКАШ НЕЩО ОТ МЕН, ТВОЯ БОГ?
— Ти не си мой бог. Никога не си бил мой бог! Ти си сянка, лъжа!
В далечината злокобно изрева гръм. Дъждът заудря по-силно лицето на Далинар.
ПРИЗОВАН СЪМ. ТРЯБВА ДА ИДА. ЕДНА ДЪЩЕРЯ НЕ СЕ ПОДЧИНЯВА. НЕ ЩЕ ИМАШ ПОВЕЧЕ ВИДЕНИЯ, ДЕТЕ НА ЧЕСТТА. ТОВА Е КРАЯТ. ОСТАНИ СИ С ДОБРО.
— Отче на Бурята! — викна Далинар. — Трябва да има някакъв начин! Аз няма да умра тук!
Тишина. Дори гръмотевици нямаше. Хората се бяха насъбрали около Далинар: войници, писари, вестоносци, Роион и Навани. Уплашени хора.
— Не ни изоставяй — промълви Далинар и гласът му пресекна. — Моля те…
Моаш пристъпи напред. Забралото му беше вдигнато, а на лицето му бе изписана болка.
— Каладин?
— Трябваше да направя избора, който да ми позволи да спя нощем, Моаш — изнурено рече Каладин, застанал пред изпадналия в несвяст крал. Около стъпалото му се събираше локва кръв от отворената рана. Главата му се въртеше и той трябваше да се обляга на копието, за да стои на крака.
— Каза, че може да се разчита на него — обърна се Гробовния към Моаш и гласът му прокънтя в шлема. — Обеща ми, Моаш!
— На Каладин може да се вярва — отвърна Моаш. Бяха само тримата — четирима с краля — и стояха в пустия коридор в двореца.
Тъжно място да умре човек. Далече от вятъра.
— Той просто е малко объркан — рече Моаш и пристъпи по-напред. — Все още замисълът ни може да проработи. Никому не си казал, нали, Кал?
Познавам този коридор, осъзна Каладин. Точно тук се натъкнахме на Убиеца в бяло. На стената вляво от него имаше прозорци, затворени с капаци срещу дъжда. Да… там. Забеляза дъските върху дупката, която убиецът беше изрязал в стената. Мястото, откъдето Каладин пропадна в чернотата.
И отново беше тук. Пое дълбоко дъх, изправи се доколкото можа на здравия си крак и насочи копието към Моаш.
Бурите да го отнесат, колко го болеше кракът.
— Кал, кралят явно е ранен — отбеляза Моаш. — Проследихме кървавата следа дотук. Всъщност той вече е мъртъв.
Кървава следа. Каладин запримигва с уморените си очи. Разбира се. Мислеше бавно. Би трябвало да се досети за следата.
Моаш спря на няколко стъпки от него, колкото да е извън прекия обсег на копието.
— Какво ще правиш, Кал? — попита Моаш и погледна насоченото към него копие. — Наистина ли ще нападнеш човек от Мост Четири?
— Ти изостави Мост Четири в мига, в който се обърна срещу нашия дълг — прошепна Каладин.