Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Нещо се стовари върху гърба му.
Адолин се препъна в един труп, залитна, но не падна, и се обърна. В гърдите го удари Меч и светеща мрежа от пукнатини плъпна по бронята му. Той отклони следващия удар с предмишница и отстъпи в бойна стойка.
Тя стоеше пред него и по Бронята ѝ се стичаше дъжд. Как се бе нарекла? Ешонаи.
Адолин ѝ се усмихна зад шлема. Можеше да направи това. Честен бой. Вдигна ръце, Мечът му се появи в мъглата и той замахна нагоре и отрази удара ѝ.
Благодаря ти, помисли Адолин.
Далинар препускаше на гърба на Храбрец по моста откъм платото на Роион и притискаше кървящата рана в страната си. Глупаво. Трябваше да забележи копието. Беше толкова съсредоточен върху червените светкавици и бързите движения на паршендските бойни двойки.
Истината е, рече си той, когато се плъзна от седлото, за да го прегледа военният лекар, че вече си стар. Може би не по мярката на живота, понеже беше едва на петдесетина години, но по мярката на войника — определено. Без помощта на Бронята беше бавен и слаб. Убиването беше игра за младите, пък дори само защото старите падаха първи.
Проклетият дъжд не спираше и Далинар се отърва от него, като влезе под една от палатките на Навани. Стрелците попречиха на паршендите да прехвърлят пропастта и да попречат на отстъплението на обкръжения Роион. С тяхна помощ Далинар спаси войската на Върховния принц или поне половината от нея, но загуби цялото северно плато. Роион се върна на кон, следван от изнурения пешак капитан Хал. Синът на генерал Хал носеше собствената си Броня и заетия от Телеб Меч, който бе успял да вземе от трупа му.
Бяха принудени да изоставят тялото на Телеб и Бронята. Също толкова лошо беше, че пеенето на паршендите продължаваше необезпокоявано. Въпреки спасяването на войниците, това бе страшен разгром.
Далинар свали гръдната си броня и с пъшкане седна на подаденото от лекаря столче. Изтърпя грижите на жената, макар да знаеше, че раната не е опасна. Лоша беше — всяка рана на бойното поле беше лоша, особено ако засегнеше ръката, която борави с оръжието — но нямаше да го убие.
— В името на Бурите — възкликна жената. — Върховни принце, та Вие сте целият в белези тук. Колко пъти са Ви ранявали в рамото?
— Не мога да си спомня.
— Как въобще можете да ползвате ръката си?
— Упражнения и опит.
— Не става така… — прошепна тя с широко отворени очи. — Тоест… в името на Бурите…
— Просто зашийте раната. Да, ще страня от бойното поле днес. Не, няма да товаря ръката. Да, чувал съм всичко това по-рано.
Преди всичко, не трябваше да излиза на бойното поле днес. Казваше си, че повече няма да участва в битка. Предполагаше се, че вече е държавник, а не пълководец.
Ала от време на време Тоягата имаше нужда да се прояви. Необходимо беше за войниците. Бурята да го отнесе, необходимо беше за него. Той…
Навани нахълта в палатката.
Твърде късно. Далинар въздъхна, когато тя се отправи към него. Навани мина край фабриала — той светеше на малък пиедестал и събираше около себе си водата в искрящо кълбо. Тази вода се оттичаше по две метални пръчки отстрани на фабриала, изливаше се на земята, после изтичаше вън от палатката и през ръба на платото.
Далинар мрачно вдигна поглед към Навани в очакване тя да го сгълчи като новобранец, който си е забравил бруса. Ала Навани го прегърна откъм здравата страна и го притисна силно.
— Без забележки?
— На война сме — прошепна тя. — И губим, нали?
Далинар погледна стрелците с лък. Стрелите им бяха на привършване. Не смееше да говори високо, за да не го чуят.
— Да.
Лекарката го стрелна с поглед, после сведе глава и продължи да шие.
— Ти влезе в боя, когато някой имаше нужда от теб. Спаси живота на един Върховен принц и неговите войници. Защо очакваш да се гневя?
— Защото си ти — отговори Далинар, вдигна здравата ръка и прокара пръсти през косите ѝ.
— Адолин е спечелил своето плато — каза Навани. — Паршендите там са бити и разпръснати. Аладар се държи. Роион загуби, но оставаме наравно. Защо да губим тогава? По лицето ти виждам, че е така, но не го разбирам.
— Равенството е загуба за нас — отговори Далинар. Усещаше как нещо се надига. Далече на запад. — Ако допеят песента, това е краят, както предупреди Рлаин.