Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Адолин вдигна сферата си в тъмното помещение и освети стената. След като бе прекарал толкова време на открито през дъждовния сезон, сега намираше странно, че по шлема му не потропват капки. Застоялият въздух вътре вече ставаше влажен. Дори с тътренето на краката и прокашлянето на войниците, Адолин имаше усещането, че е прекалено тихо. В тази каменна гробница като че се намираха на цели мили от бойното поле навън.
— Откъде знаехте, сър? — попита Белязания. — Как предположихте, че каменната могила ще е куха?
— Защото една умна жена веднъж ме помоли да нападна някакъв камък.
Заедно Адолин и тези войници бяха заобиколили голямото скално образувание, което паршендите ползваха да пази гърбовете им. С няколко завъртания на Меча Адолин изряза вход в могилата, която се оказа куха, както се надяваше.
Мина през прашни стаи, пълни с кости и някакви сухи отломки, навярно мебели. Може би бяха изгнили дълго преди кремът да запечата напълно сградата. Дали тя е била някаква жилищна сграда? Или пазар? Наистина имаше доста стаи, по много каси висяха ръждиви панти за врати.
Хиляда войника се движеха в сградата с него и носеха фенери с огромни обработени камъни — пет пъти по-големи от броамите. Ала дори и някои от тях вече тъмнееха. Отдавна нямаше буря.
Хиляда човека бяха много за минаване през тези призрачни стаи. Но стига Адолин да не грешеше, вече би трябвало да наближават противоположната стена, онази точно зад паршендите. Някои от хората му огледаха близките стаи и се върнаха с потвърждение. Сградата свършваше тук. Адолин сега забеляза очертанията на прозорците, запечатани с крем, който се бе процедил през годините, беше се стекъл по стените и се беше натрупал на пода.
— Добре — викна той на ротните командири и капитаните. — Да съберем всички, които успеем, в тази стая и в залата отпред. Аз ще изсека изход. Щом го отворя, трябва да се изсипем навън и да нападнем пеещите паршенди.
— Първа рота, разделяте се на две и пазите изхода. Не позволявайте да ви изтласкат! Аз ще нападна и ще опитам да привлека вниманието им. Всички останали, излизате и се включвате веднага в нападението.
Войниците закимаха. Адолин пое дълбоко дъх, спусна забралото и приближи стената. Намираха се на втория етаж на сградата, но той прецени, че наслоеният навън крем ги поставя почти на нивото на земята. И наистина, долови отвън слаб звук. Тананикане, което резонираше през стената.
В името на Бурите, паршендите бяха точно тук. Призова Меча, изчака ротните командири да поставят хората си в готовност и сряза стената на няколко дълги ивици. Със замах мина и в другата посока, после стовари облеченото си в Броня рамо върху нея.
Стената се строши и падна навън. Парчетата камък отскачаха от доспехите на Адолин. Дъждът се завърна с пълна сила. Адолин се намираше едва на няколко стъпки над земята и нетърпеливо излезе на влажните хлъзгави скали. Вляво, паршендските резерви стояха в редици с гръб към него, погълнати от песента. Шумът на битката почти не се чуваше тук, сподавен от нечовешката песен, от която по гърба на Адолин пролазваха тръпки.
Отлично. Дъждът и песента бяха прикрили звука от отварянето на стената. Адолин изсече още един изход, докато войниците се изсипваха от първия, понесли фенерите. Тъкмо подхвана трети, и чу вик. Един от паршендите най-сетне го бе забелязал. Всъщност беше жена. С новата форма това беше станало по-видимо от преди.
Пробяга късото разстояние до паршендите и се хвърли сред тях, размахвайки смъртоносно Меча. Телата падаха мъртви с изгорели очи. Пет, после десет. Войниците се присъединиха към него, забиваха копията си в паршендите и прекъсваха ужасната им песен.
Беше изумително лесно. Паршендите прекъсваха песента неохотно и излизаха от унеса си замаяни и объркани. Онези от тях, които се биеха, го правеха безредно, а бързото нападение на Адолин не им даде време да призоват странните си просветващи сили.
Беше като да изтребваш спящи хора. Адолин и по-рано беше вършил мръсна работа с Меча и Бронята. Проклятие, всеки, който излизаше като Броненосец на бойното поле срещу обикновени хора, вършеше мръсна работа — изтребваше противници, които със същия успех можеха да са въоръжени с пръчки деца. Днес обаче беше по-лошо. Често паршендите идваха на себе си точно преди да ги убие — примигваха да се свестят, отърсваха се да се събудят и се озоваваха лице в лице с пълен Броненосец, който изтребваше другарите им под дъжда. Ужасените им погледи преследваха Адолин, когато запращаше труп подир труп на земята.
Къде беше Вълнението, което обикновено го тласкаше през тези кланета? Нужно му беше. Вместо това, изпитваше само погнуса. Изправен насред полето с току-що убити паршенди, с виещата се в дъжда кисела миризма на дим от изгорените очи, Адолин потрепери и изтърва отвратено Меча си. Той изчезна в мъгла.