Сияйни слова

Може би на арената за дуели? На ардентите можеше да се разчита, а и те умееха да се бият. Но нямаше ли да е твърде очевидно?

Е, за начало трябваше да излязат от двореца. Каладин грабна копието и тръгна, но кракът му почти го предаде. Успя да се хване, ала остана без дъх от болка и стисна копието, та да не падне.

Бурята да го отнесе. Тази локва кръв в краката му негова ли беше? Разкъсал беше шевовете на раните по-рано, явно и сега.

— Сбърках — обади се кралят. — И двамата сме мъртви.

— Бързия продължи да бяга — изръмжа Каладин и отново преметна ръката на Елокар през рамото си.

— Какво?

— Не можеше да победи, но продължи да тича. И когато бурята го застигна, не беше важно, че той умря, понеже беше бягал с всички сили.

— Сигурно. Добре. — Кралят звучеше замаяно, но Каладин не можа да прецени дали е от алкохола или от кръвозагубата.

— Всички умираме накрая, разбирате ли — продължи Каладин. Двамата вървяха по коридора и се опираха с ръце на стените, за да не паднат. — Затова според мен истински важното е просто колко добре сме тичали. А Вие, Елокар, тичате, откак убиха баща Ви, нищо че проваляте всичко.

— Благодаря? — изломоти кралят.

Стигнаха до пресечка и Каладин реши да минат през вътрешността на двореца, а не през предните порти. Също толкова бързо беше, а можеше и да не е първото място, където заговорниците да потърсят.

Дворецът беше празен. Моаш беше направил всичко, което каза, и беше пратил слугите да се крият, използвайки като претекст нападението на Убиеца в бяло. Отличен замисъл.