Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Далинар се метна от седлото и подаде юздите на някакъв работник. Изтича под една палатка, където се строяваха стрелците. Навани влезе с голяма торба през рамо. Отвори я и се видя огромен сияещ гранатов фабриал, опасан с фина метална мрежа.
Тя поработи малко с него и отстъпи.
— Наистина трябваше да разполагаме с повече време за изпитания — предупреди тя Далинар и скръсти ръце. — Привличащите фабриали са нови изобретения. Още съм донякъде притеснена, че това нещо ще засмуче кръвта на всеки, който го докосне.
Фабриалът не засмука ничия кръв. Наместо това, около него бързо почна да се сбира вода. В името на Бурите, работеше! Фабриалът извличаше влагата от въздуха. Стрелците на Роион извадиха тетивите от непромокаемите джобове, превиха лъковете и им ги сложиха под заповедите на лейтенантите. Мнозина от войниците бяха светлооки — стрелбата с лък минаваше за добро Призвание за светлооки със скромно положение. Не всеки можеше да е офицер.
Почнаха да пращат вълни от стрели отвъд пропастта, по обкръжилите войските на Роион паршенди.
— Добре — отсъди Далинар, докато наблюдаваше полета на стрелите. — Много добре.
— Дъждът и вятърът все пак ще затруднят прицелването — предупреди Навани. — И не знам колко добре ще работят фабриалите. Понеже предниците на палатките са отворени, влагата ще се увеличава постоянно. Може съвсем скоро Светлината на Бурята да се изчерпи.
— И това е достатъчно — отговори Далинар. Въздействието на стрелите се видя почти веднага. Обстрелът отвлече вниманието на паршендите от обкръжените войници. Не беше маньовър, който човек да опитва, ако не е отчаян — опасността да улучи своите бе огромна — ала стрелците на Роион доказаха, че заслужават доброто си име.
Далинар притегли Навани с една ръка.
— Справи се добре.
После повика да доведат коня му — неговия кон, а не онова подивяло добиче на жената вестоносец — и излетя от палатката. Тези стрелци щяха да му предоставят прозорец в сражението. Надяваше се да не е прекалено късно за Роион.
Не!, помисли Каладин и заобиколи дивана от страната на краля. Мъртъв ли беше? Не се виждаше рана.
Кралят шавна, изпъшка лениво и седна. Каладин въздъхна дълбоко. На масичката стоеше празна винена бутилка и понеже беше наблизо, Каладин подуши разсипаното питие.
— Мостови? — завалено попита кралят. — Да злорадстваш ли си дошъл?
— В името на Бурите, Елокар, колко сте изпили?
— Всички… всички говорят за мен — рече Елокар и се просна на дивана. — Собствените ми гвардейци… до един. Лош крал, казват, всички го мразят.
Каладин изстина.
— Те са искали да Ви накарат да пиете, Елокар. И така да облекчите работата им.
— Ъ?
Проклятие. Кралят почти не бе на себе си.
— Хайде — настоя Каладин. — За Вас идват убийци. Махаме се оттук.
— Убийци? — Елокар скокна на крака, но залитна. — Той носи бяло. Знаех си, че ще дойде… обаче онзи път… той се занимаваше само с Далинар… Даже и убиецът не мисли, че съм достоен за престола…
Каладин успя да се провре под мишницата му и да го подхване, а с другата ръка държеше копието за опора. Кралят се отпусна върху него и раненият крак на Каладин изплака от болка.
— Моля Ви, Ваше Величество — рече той и почти падна. — Трябва да опитате да вървите.
— Убийците сигурно искат тебе, мостови — изломоти кралят. — Ти си по-голям водач от мен. Иска ми се… Иска ми се да ме научиш…
За щастие, след това Елокар донякъде се позакрепи. Беше борба двамата да стигнат до прага, където още лежеше тялото на пазача…
Тяло? А къде беше другият?
Каладин се измъкна от краля, когато някакво замъглено петно с нож се хвърли върху него. По усет Каладин рязко дръпна дръжката на копието назад и вдигна ръцете близо до главата си за близък бой, после удари. Острието на копието потъна дълбоко в стомаха на онзи с трапчинката. Мъжът простена.
Ала той не бе замахвал към Каладин.
Беше забил ножа си в страната на краля.
Мъжът с трапчинката се изниза от копието, падна на пода и изтърва ножа. Елокар се пресегна изумен към страната си. Ръката му се окървави.
— Мъртъв съм — прошепна той, втренчен в кръвта.
В този миг болката и слабостта на Каладин сякаш отшумяха. Мигът на ужас бе миг на сила и той го използва, за да разкъса дрехата на Елокар, приклекнал на здравия крак. Ножът беше отскочил от ребро. Кралят кървеше обилно, но от такава рана се оцеляваше с лекарска помощ.
— Притискайте тук — каза Каладин и закри раната с отпрано от кралската риза парче, после тури ръката му там. — Трябва да излезем от двореца. Да намерим някое безопасно място.