Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
— Ай! — извика Кайтай едновременно болезнено и доволно. — Достатъчно, достатъчно!
Тави пусна китката й, а момичето-марат вдигна острието си в бърз поздрав, след което с едно движение го прибра в ножницата, без дори да си направи труда да погледне.
— Ти действаш подло — каза Тави. — Опитвах се да се концентрирам.
Кайтай изду долната си устна в недоволна гримаса.
— Бедният алеранец се нуждае от всички свои правила, за да остане в безопасност.
Тави замахна с ръка към нея. Кайтай се засмя и се изплъзна.
— Врани, Кайтай. Знаеш колко здраво работя. Още не мога да накарам фурията да се яви…
Тя вдигна ръце във въздуха.
— Преди две години той изобщо нямаше фурии и беше доволен. Днес има повече, отколкото някога се е надявал да има, и това не му е достатъчно.
Тави изръмжа и прибра меча си, също без да гледа. Не можеше да обясни как го направи. Той просто почувства, когато върхът на острието се оказа до процепа на ножницата, така както усещаше, че всичките му пръсти са в правилното положение, когато си слага ръкавицата.
— Няма да имам възможност да тренирам, когато сме на поход. Знаеш го. Това беше последният ми шанс да пробвам, следващият няма да е скоро.
— И ти опита — каза Кайтай.
Тя сложи ръка на бедрата си и се обърна към него, зелените й очи бяха твърди.
— Не се получи и започна да губиш самообладание, след което беше още по-малко вероятно да успееш.
Изражението й леко омекна.
— Така само се изтощаваш, чала.
Тя беше права, помисли си Тави, което ужасно го раздразни, но той чувстваше искрената й загриженост към него, чувстваше я почти толкова добре, както ако това бяха собствените му емоции. Усиленото му от фуриите възприятие все още беше противоречиво и често доста размито, но по отношение на Кайтай то беше ясно и безпогрешно.
Или може би връзките, които ги свързваха, бяха по-отговорни за емпатията, която се разви между тях. Не беше сигурен.
Кайтай го погледна с яркозелените си очи и поклати глава.
— Мислиш твърде много, алеранецо. Винаги планираш. Винаги питаш. Винаги пресмяташ. Удивително е, че главата ти още не се е запалила отвътре — тя погледна слънцето, после надолу към порязванията на гърдите му. — Да тръгваме. И дай да те оправя. Той скоро ще е тук.
Тави примигна и се погледна. Почти беше забравил за раните. Той блокираше болката, преди още да я осъзнае, и я държеше по-далече, без изобщо да мисли за нея. Разбира се, веднага щом си го помисли, магията се отдръпна и драскотините започнаха да горят и неприятно да изтръпват.
Кайтай донесе плат и манерка с вода и започна да промива порязванията и драскотините. Тави успя да запази мълчание през целия процес, въпреки че едва ли можеше да го нарече приятен. Трябваше да затвори очи и да издиша бавно, когато Кайтай чистеше една от раните.
Момичето-марат леко трепна и се наведе, като го целуна нежно до болното място. После превърза две рани, които все още леко кървяха. Движенията й бяха уверени. Такива и трябва да са, помисли си Тави. Великите фурии знаеха, че през последните две години имаха достатъчно възможности да практикуват един с друг.
Тави тъкмо навлече ризата си, когато конят на Ена бавно премина през входа на долината. Ездачката плътно беше прикрила очи с една ръка.
— Капитане? — извика тя. — Кайтай ми заповяда да не ви гледам, когато сте съблечени. Как да разбера дали сте облечени или не, без да гледам?
Тави награди Кайтай с безизразен поглед.
— О-о, милост.
Тя му се присмиваше. Всъщност го правеше доста често, помисли си Тави. Усмивката, която се появи заедно със смеха, беше съкрушителна и той почувства как й се усмихва в отговор, въпреки всички усилия и всички провали през този ден.
— Всичко е наред, Ена — каза Тави. — Можеш да гледаш.
— Какво великодушие — каза Ена, свали ръка и се усмихна на Тави. После се намръщи малко разочаровано и въздъхна. — Пропуснах най-интересното.
— Центурион — напомни Тави.
Тя бързо му отдаде чест.
— Човекът, когото никой от нас не е виждал и когото никой от нас няма да запомни, иска да се срещне с вас, сър.
— Той ме познава — прозвуча гласът на младия мъж и Ерен се появи зад коня на Ена, като леко го погали, докато минаваше покрай него. Беше нисък, с ръст около пет и половина фута, но тънкият като тръстика младеж, който Тави някога беше срещнал в Академията, забележимо беше укрепнал.