Лилит: Змия в тревата

Явно можех да изтръгвам гръмовен екот от дървото благодарение на огромните си мускули и най-сетне ме чуха. Нечий глас подвикна отгоре:

— Ей, ти там! Какво искаш, дяволите те взели?

Трепнах леко и отметнах глава назад, за да потърся с поглед говорещия. Надвесваше се от един прозорец на малката кула. Твърде далеч беше, за да видя лицето му, да различа дрехите и да се досетя какъв ранг имаше. Свих рамене. И какво от това?

— Господине, аз съм Кал Тремон! — отговорих с най-гръмкия си глас. — Преди малко разпилях на атоми един от вашите надзиратели и ме посъветваха веднага да се домъкна тук!

Онзи се поколеба за миг, сякаш се чудеше какво да ме прави. После каза:

— Почакай! Ще намеря кой да слезе и да се погрижи за тебе.

Пак вдигнах рамене. И без това нямаше накъде да отпраша, преди да ми отворят. Питах се какво ли ставаше вътре в момента. Дали бях говорил с най-низшия слуга или със самия господар?

След няколко минути грамадната врата изскърца и се открехна, а през пролуката се показа жена. Беше висока, слаба, с типичната изправена стойка на аристократка. Преди време вероятно е била истинска красавица, но трупащите се години явно не щадяха никого на тази първобитна планета. Косата й белееше в мрака, върху лицето й като че имаше повечко бръчки, отколкото подхождаха на нейната действителна възраст.

Но за мен беше важно, че тя носеше дълга рокля или по-скоро роба от тъмнопурпурна коприна, избродирана със златни нишки. Впечатляваща премяна. Поне магистър, прецених веднага и се почувствах още по-безпомощен и смутен от външността си.

Тя ме обиколи и огледа като някакво породисто животно. Мръщеше нос и по всичко личеше колко й е досадно да се занимава с простолюдието. Ухаеше на твърде хубави парфюми, за да си спомня онова далечно време, когато също се е въргаляла в мръсотията.

Накрая отстъпи назад и отново ме заопипва с поглед. Реших, че е добре да си мълча, докато ме заговори. Защо да се правя на нахалник?

След малко жената попита:

— Значи ти уби Кронлон, тъй ли?

Кимнах.

— Да, госпожо.

— Гиор ми каза, че си използвал израза „разпилях на атоми“ или нещо подобно.

Пак се ограничих само с движение на главата.

— Вярно е. Щом го докоснах, разпадна се на прах.

Тя замислено склони глава.

— Свободно си служиш с тези изрази. И говориш като образован човек. От Външния свят ли си?

Направих гримаса, защото се досетих какво мислеше за вида ми.

— Да, госпожо. Тук съм от… всъщност не знам точно откога.

Жената докосна брадичката си с пръсти.

— Тремон, какъв си бил в предишния си живот?

Постарах се да си придам невинно изражение.

— Ами… занимавах се по малко с каперство.

Тя прихна.

— Искаш да кажеш, че си бил пират?

— По политически подбуди — отвърнах колкото се може по-скромно. — Конфедерацията налагаше една идея, с която не бях съгласен и се противопоставих.