Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Все пак съсловието на надзирателите си живееше сладко в сравнение с безправните маси на Лилит. Колкото и досадни задължения да им възлагаха, тяхната работа беше до известна степен достойна, цивилизована и преди всичко лесна. Набиваше ми се в очи, че повечето младежи в замъка явно се бяха родили на планетата, а това на свой ред ми подсказваше, че и Тай сигурно е някъде тук. Щеше да е доста сложно, но исках да проверя така ли е и да й помогна според силите си. Донякъде и на нея дължах промяната в своя живот.
След като всичко бе вече подготвено за въвеждането ми в обществото, не чаках дълго своя водач и оценител. Не почука, което веднага ми подсказа високия му ранг, а и самият той беше фигура, която човек си струва да види. Кал Тремон, разбира се, бе грамаден мъжага, но това приятелче не му отстъпваше по нищо в размерите и имаше същото добро телосложение, макар то да не личеше особено под въгленовочерните дрехи със златисти орнаменти — хубава риза и панталон по мярка, лъскав широк колан и още по-блестящи тежки ботуши.
Лицето му беше гладко обръснато с изключение на гъстите увиснали мустаци. Имаше грубоват израз на човек, преживял какво ли не, дълго пърлен и брулен от слънцето и вятъра. Изпъкващите сиви вежди подчертаваха двете най-студени черни очи, в които някога съм се вглеждал. Грижливо подстриганата и сресана коса беше гъста, леко къдрава, а сивите нишки в нея по-скоро намекваха що за мъж е пред мен, отколкото да издават възрастта му. Можеше и да е на тридесет, и на шестдесет.
В миг прозрях, че си имам работа с опасен човек, чиято свирепост и надменно държание биха накарали Кронлон да изглежда безобиден като Тай. Станах и се поклоних сдържано — защо пък да не поставя по-добро начало на отношенията ни?
— Аз съм магистър Артур — изрече той с дълбок и гръмовен глас, който би накарал повечето хора да подскочат стреснато.
При това бях убеден — сега чух любезния, мил гласец на Артур. Наистина не ми се искаше да видя това приятелче вбесено, поне не от мен…
— Главен пристав съм на имението — продължи той, докато ме оглеждаше.
Не бих могъл да се досетя какво си мисли в момента.
— А аз съм Кал Тремон — отвърнах с надежда, че е достатъчно.
Той кимна.
— Значи ти си изпепелил оня Кронлон, така ли? Е, отървал си ни от тъпото плъхче. И без туй ми беше отвратителен, колкото и добре да си вършеше работата. Няма какво да го обсъждаме повече. Сега ще те заведа при лечителите, а после ще те запозная с тукашните правила. Готов ли си?
Сведох глава, въпреки че още се усещах поотнесен след тежкия сън.
— Няма защо да губим време — отвърнах с лек поклон. — Да вървим тогава.
Той махна към вратата, обърна се и излезе. Постарах се да не изоставам и пътьом отбелязах, че този човек крачи гордо, като военен. Реших, че не е от родените на Лилит.
През деня замъкът беше още по-оживен, наоколо щъкаха тълпи от хора, повечето заети с почистване и поддръжка, но имаше мнозина, които наглед се размотаваха безцелно. Всички ми се струваха толкова чистички и благовъзпитани, че събуждаха чудати асоциации в съзнанието ми. Напомняха ми по нещо на древна Гърция спрямо епохата на ранните промишлени революции. Явно първобитните технологии не означаваха непременно примитивен живот.
Но дори и малкото, което очите ми виждаха, беше достатъчно да ме стъписа. Още когато стъпих на Лилит, започнаха да ми внушават, че подобни здания, дрехи и предмети тук са напълно невъзможни. Затова хората спели под модифицирани растения бунти и не покривали телата си с нищо. Сега имах възможност да оценя и другата страна на силата, давана от микроорганизмите в Диаманта на Уордън — жизненонеобходима, за да се развиват мисълта и обществото.
Способността да променяш околната среда според целите си — ето от какво ключово умение бяха лишени пешките и затова тънеха в жалка, робска нищета. Капризните правила, наложени от микробите, даряваха с тая способност само малцина избраници.
Не пропуснах да забележа и умело прикрития страх по лицата на хората, край които Артур минаваше, косите погледи и неловко извърнатите глави. Нямаше съмнение, че той вдъхва ужас дори и у малцината магистри, срещнали го по коридорите.