Лилит: Змия в тревата

Кимах и си припомнях, че тукашният господар Тийл е маниак на идеята за развъждане на аристокрация, притежаваща силата по рождение. Значи точно този човек отговаряше за любимия проект на рицаря!

— Бяхте ли лекар и… преди? — попитах колкото за да задоволя любопитството си, толкова и за да се покажа любезен.

Той се усмихна.

— Във Външния свят ли? Да, разбира се, бях. Сам знаете обаче, че е много различно. Въпреки цялата компютърна диагностика, въпреки хирургическите автомати пак имаше болести, които се опитвахме да лекуваме, ако можем. Тук просто предписваме лечебни упражнения и местни отвари за дребни болежки, натъртвания, изтощени нерви… Преди всичко аз лично се занимавам с изследвания върху свойствата на самите микроорганизми.

Това ми се стори интересно, макар да си въобразявах, че вече знам за какво говори.

— Открихте ли нещо ново? — попитах предпазливо.

Докторът сви рамене.

— Напредваме по малко, но твърде мудно. Установихме някои физиологични и химически фактори, присъщи на притежателите на силата, но да ги възпроизведа у други все още е свръх възможностите ми. Ако имах някогашните си лаборатории и аналитични компютри, вероятно щях да постигна нещо, може би дори в спътниковата база на Владетеля Крийгън, ала се боя, че тук съм принуден да пипам бавно и с примитивни средства.

Наострих уши.

— Спътникова база ли?

— Ами, да. Вие не знаехте ли? Онези от Медуза му я направиха още преди години. И тъй като е сглобена на друга от четирите планети, нашите мъничета не я докосват; там вече са се настанили техните далечни братовчеди, които се отнасят много по-мило към машините. Владетелят живее горе почти през цялото време.

Не повярвах на последното изречение. Дори Крийгън да отиваше в базата при нужда, щеше да е твърде уязвим за нападение от страна на Конфедерацията. Ако аз бях на неговото място, почти нямаше да припарвам до спътника. По-скоро щях да оставя служителите си да поемат този риск и да използвам базата само като център за връзка с другите планети от Диаманта и с Външния свят.

Нямаше какво повече да науча по този въпрос от доктор Пон, така че опитах да измъкна още информация за заниманията му.

— Това, което казахте за присъщите химически фактори, е много интересно — подметнах небрежно. — Аз стигнах до заключението, че именно емоциите отприщиха у мен прилива на сила и че веществата, наситили кръвта ми заради яростта, са послужили като сигнал за микроорганизмите.

— Извънредно прозорливо! — похвали ме той и се пооживи. Несъмнено се наслаждаваше на тези изследвания. — Да, разковничето е в чувствата, както скоро ще се убедите. Но праговите състояния, при които тези вещества навлизат в кръвообращението, са твърде различни при всеки човек, пък и количествата не са едни и същи. Микробите въобще са твърде придирчиви. Химическите катализатори заедно с усилието на волята дават достъп до силата. Вашият гняв ви е дал достатъчна мощ да убиете, а желанието да унищожите човека пред вас е насочило и освободило импулса. Отдавна подозирам, че на тази планета основният фактор е онова, което наричаме „инстинкт на убиеца“, защото не сме измислили по-добро понятие за него. Всъщност всеки жител на Лилит съдържа в себе си възможността, но малцина имат волята да се възползват от нея. Предполагам, че това е причината пешките да си остават каквито са.