Лилит: Змия в тревата

Беше скоро след като отец Бронц си тръгна от селото. Една вечер, когато вече привършвах полагащата ми се порция, вдигнах глава, огледах мръсните, похабени лица на пешките до мен и усетих, че нещо не е наред.

Тай не беше с нас. Почти винаги се срещахме по това време и си изяждахме вечерята, седнали един до друг, а всекидневието в имението бе толкова еднообразно, че в редките случаи, когато тя трябваше да свърши някаква работа другаде, знаех за нея предварително.

Започнах да разпитвам, но никой не я бе виждал. Накрая открих жените, заедно с които тя се грижеше за бебетата, и те ми обясниха, че посред бял ден дошъл Кронлон и я отвел.

Намръщих се. Вярно, надзирателят не си отказваше забавления с момичетата, на които бе хвърлил око, но не и през деня. Той стоеше на обществената стълбица само едно стъпало над нас и също имаше свои задължения. Лошото предчувствие вече се обаждаше в съзнанието ми. Забравих за храната и тръгнах бавно през скупчените пешки към колибата му. Разумните хора не постъпват така, но в момента нямах намерение да стоя безучастен.

Кронлон беше вътре. Отдалече го видях да надига голяма издълбана кратуна — сигурно се наливаше с местната разновидност на бирата. Пушеше нещо, може би „смрадлив трън“ или „блажена билка“. Пешките нямаха достъп до подобни излишества, затова и не бях сигурен. Не се случваше често някой да наруши доброволно уединението на надзирателя. Той забеляза приближаването ми с ъгълчето на окото си, извъртя се и устните му се разтеглиха в зла усмивка.

— Тремон! Виж ти, виж ти. Не знам що, ама те чаках да наминеш тая вечер. Ела насам, момче!

Доближих го предпазливо. Макар да усещах, чувах, виждах микробите на Лилит във всичко, дори и в него, все още не постигах никакви успехи в усилията да им наложа волята си. Струваше ми се, че излъчваното от Кронлон е малко по-ярко, отколкото от околните… или беше тъй просто защото нервите ми се изопваха в негово присъствие? Трудно можех да забравя какви мъчения ми бе причинил.

За миг помислих дали да не се откажа, но разбрах, че е късно. Той ме видя, покани ме… тоест, заповяда ми да отида при него. Вече бях затънал до ушите.

Надзирателят се облегна и ме зяпна развеселено.

— Търсиш си малката кучка, а? Шибано е да спиш самичък, нали?

В очите му проблясваха жестоки искрици. Знаех, че гадното копеле се опитваше да ме предизвика.

Сгорещих се от необичаен изблик на гняв, но страхът засега се наложи и аз само кимнах, без да кажа нищо.

Той избухна в кикот, наслаждавайки се на силата и властта си. Ето ме пред него — гигант, който може без усилие да го разкъса на мръвки, но господството му над този гигант е също толкова сигурно, колкото над дребничката и слаба Тай. Заливаше се от смях; спря колкото да глътне още бира.