Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Всичко, буквално всичко твърдо на Лилит светеше от енергията на мъничките същества. Всичко — масата, тревата, пръстта, скалите, дърветата. Но не и сивкавия прашец, поръсил ръба на същата тая маса, и малкото петно на пода под нея.
Единственият остатък от Кронлон.
Разсъдъкът ми приемаше, че аз съм причинил това, но дълбоко в подсъзнанието си отказвах да му повярвам. Истината беше невероятна, немислима. Незнайно как, обзет от зверска ярост, бях я предал на своите микроорганизми, а те бяха насочили емоционалната ми сила към клетките в тялото на надзирателя. Изгориха ги! Убиха ги.
Извъртях се, защото усетих, че вече не съм сам. Хората от селото се тълпяха навън и зяпаха стъписано, толкова уплашени, че никой не помръдваше… дори ми се стори, че се боят да дишат. Тръгнах към тях, но те побързаха да се дръпнат от пътя ми. Долавях ясно страха им. Опасяваха се не от изчезналия Кронлон или от нечие възмездие.
Именно аз им вдъхвах този ужас.
— Чакайте! — извиках успокояващо. — Моля ви! Не се бойте! Аз не съм… не съм като него. Няма да ви сторя зло! Приятел съм ви. Нали живеем и работим заедно!
Напразно ги увещавах. Нямаше съмнение, че вече не бях един от тях. Имах силата. Бях се откъснал от пешките завинаги, за миг прокопах непреодолима бездна между своя живот и нескончаемото, еднообразно тяхно всекидневие.
— Но защо трябва да е все така?! — пледирах с искрено недоумение. — Кронлон го няма, а аз не съм деспот като него…
Торлок, един застаряващ мъж в селото, където повечето дори не доближаваха подобна възраст, беше нещо като старейшина тук. Сега изкуцука напред. Другите се бяха отдръпнали, сякаш можех да ги заразя с някаква страшна болест. Дори Торлок не посмя да ме доближи твърде много, но бе преживял какво ли не и не се боеше особено от мъжете и жените, надарени със силата.
— Господарю, трябва да си вървите — изхриптя той. — Вече не ви е мястото при нас.
— Торлок… — започнах аз, но старецът вдигна ръка да ме възпре.
— Моля ви, господарю. Утре сутринта Кронлон няма да отиде да научи заповедите за деня и ще пратят някой да види какво е станало. После ще ни определят нов надзирател. За вас може да е вече друго, но за нас не е.
— Защо не се махнете? — напомних му. — Имате време поне до утре на обяд.
Той въздъхна.
— Господарю, само си мислите, че разбирате как върви тоя свят. Още сте новак тука. Разправяте ни да бягаме… ама накъде? Към друго имение, дето ни чака същото? В пущинака ли, да гладуваме с диваците, без никой да ни пази от благородниците и зверовете? И да ни гонят до смърт, като че сме дивеч? — Поклати глава. — За нас нищо не се променя. Сега трябва да си вървите. Отидете в замъка, кажете им какво направихте. Вече сте един от тях, нямате работа тука. Вървете, преди да ни навлечете неволно гнева на магистрите. Ако ви е грижа за нас, тръгнете веднага.
Втренчих се в лицата им за миг, невярващ на ушите си. Казах си, че са глупци и заслужават своята злочестина.
Предпочитаха да живеят така, вместо поне веднъж да рискуват!
Ами нека тогава останат с окаяното си живуркане. В мига, в който старецът бе споменал замъка, аз се сетих, че имам не една сериозна причина да отида там. Нали и Кронлон ми беше напомнил, че на този свят сме лишени от право на избор.
Буйството на адреналина в кръвта ми отшумяваше и вече не бях толкова уверен във всемогъществото си. Завъртях глава и погледнах приказните кули на планинския склон. Някъде там сега беше Тай…
Без да продумам повече, обърнах гръб на отхвърлилата ме тълпа и напуснах спокойно селото, за да тръгна през ливадите към замъка.
Преди да преполовя пътя вече се бях отърсил напълно от въодушевлението на силата и яростта. Сега предишното ми „аз“, склонно да обмисля и преценява, отново можеше да поеме юздите, макар да съзнавах, че това невинаги е за добро.
Дотогава не бях и припарвал близо до замъка. Познавах хора, които често ходеха там, но също като Кронлон, те не бяха от най-словоохотливите. Нямах представа колко души живеят в приказното владение, нито каква може да е силата им. Разбира се, рицарят и неговото семейство прекарваха повечето си време в замъка, а аз отлично си давах сметка, че не съм равностоен противник за магистър, камо ли за рицар. Чудех се ще успея ли да се справя и с добре обучен надзирател. Кронлон беше сравнително лесна плячка — дребнав, подъл, жесток и тъп. Подозирах, че на Лилит първите три недостатъка не са особено важни, но последният е непростим.